ЗА ПРАВОСЛАВНАТА ПСИХОТЕРАПИЯ И „ПРАВОСЛАВНАТА ПСИХИАТРИЯ”

През двора на храма върви със спъната походка здравеняк на двайдесет и няколко години с бръсната глава, по която самобръсначката е оставила тук-там кървави петна. Устата му е отворена, втораченият незнайно къде поглед изразява няма молба за помощ, здравите му ръце като че ли искат да се заловят за нещо, което погледът не открива...

„Здравей! – ми казва младежът. – Помниш ли ме? Владко, бесноват...”

Помня го. Видях го как на 12 септември 2011 г. влезе в олтара на храма и предупреди свещеника, че ще се причастява. Тогава се движеше почтително и в същото време уверено, като човек, който не веднъж е клисарствал по време на св. Литургия.

Запомнил съм датата, защото по това време снимахме филм за Литургията и той влезе в кадър като единственият причастяващ се. Като го видях в окаяния вид попитах църковните служители отдавна ли е така и често ли идва в храма по този начин Владко (името е измислено). Те си спомняха да са го виждали такъв от няколко месеца тоест поне година след като се причасти през септември 2011.

Спомних си за нашата срещата в двора на храма по време на беседата на Бисер Божков на тема „Лечението на депресиите съгласно православната психотерапия и пастирската психология”, изнесена на 7 февруари 2013 г. в Енорийския център на храма „Свв. Кирил и Методий” на Женски пазар в София. За тази беседа вече стана дума в бележката „За Трихотомията” (и нейния послепис).

Пълният текст на беседата на Бисер може да се прочете в блога на богослова Драган Бачев на този адрес: https://draganbachev.wordpress.com/2013/02/26/лечението-на-депресиите-съгласно-пра/.

В предишната бележка споделих, че несъгласието с едно основно виждане на автора на беседата ме накара да се включа в дискусията след прочитането на основния текст. Споделих и това как бях прекъснат, което остави впечатлението за някакво лично неразбирателство с „модератора”, както се  възприе да се назовава в последните години този, който дава думата на лектора. В случая няма защо да се проявява деликатност и направо ще посоча името на тази, която подписва дописките си в сайта на Св. Синод на БПЦ като „г-жа д-р Десислава Панайотова”. В нейна защита ще кажа, че безцеремонното поведение не се проявява непременно по отношение на мене. Както може да се види от многобройните видеозаписи в интернет, така се държи тя и с духовници, стига да не са преките й началници. За тях има благоговейно държание и сервилни интонации.

Това, което ме притесни в изложението на Бисер Божков се съдържа още в темата на лекцията. Там става дума за „лечение на депресии съгласно православната психотерапия”. Депресията обаче е наименование на психическо състояние, което наименование напълно отсъства в светоотеческата литература и по-специално в тази, която се цитира от митрополит Йеротей Влахос, автор на нашумялата книга „Православна психотерапия”, откъдето Бисер е взел назаем това словосъчетание.

Ако погледнем в специализираната литература, ще видим, че понятието за депресия е свързано с „теории” в областта на психиатрията и медицинската психология – науки, които постоянно се развиват и обобщават доскорошните си представи добавяйки новооткрити знания.

Уикипедия, например, се произнася така: „Голямото депресивно разстройство (ГДР) е психическо или душевно разстройство, свързано с дълготрайно чувство на тъга или отчаяние. Известно е още като рекурентно депресивно разстройство, клинична депресия, униполарна депресия или униполарно разстройство; голяма депресия. В своята същност това е психично разстройство, характеризиращо се с всеобхватно подтиснато настроение, придружено с ниска самооценка и загуба на интерес или удоволствие от дейности, които нормално иначе носят удовлетворение и радост”. Нещо тук да ви се струва светоотеческо виждане за душата?

Повече или по-малко Уикипедия е компроментиран източник, особено по отношение на медицинската информация, затова да погледнем едно доста добро професионално издание на руски език: „Медицинская психология. Новейший справочник практического психолога., Сова, Москва-Санкт Петербург, 2006”. Там на страница 279 г. в главата „Депресия” пише: „Феноменологията на депресивните състояния се разглежда от позицията на най-различни направления и школи в психологията, като се започне с концепцията на класическата психоанализа и се завърши със съвременните когнитивни подходи... ” (пр.м.).

А православната психотерапия не почива на теории, както вече сме изяснявали.

Такова нещо като „теория” в Свещеното Предание няма.

За да изразя това становище, както вече писах, се наложи да сляза в салона, тъй като Издателския център, в който работя е на балкона на този салон и, ща, не ща чувам ясно всичко, което става долу. Намерението ми беше да поясня това, което е толкова по-добре казано в справочника по медицинска психология: понятието „депресия” произхожда от една гражданска, секуларна, богоборческа дисциплина, каквато е психиатрията, каквато е и медицинската психология. В тези секуларни дисциплини моделът на човешката личност е твърде различен от представата за човека, каквато ни преподават Светите Отци. Тази представа е твърде добре описана от м-т Йеротей и няма защо да я привеждам тук. Още повече Негово Високопреосвещенство навпактоският епарх излага в книгата си и една антология, едно сравнително описание на възгледите на отделни Свети Отци, между които освен св. Григорий Палама и исихастите, са посочени и възгледите на св. Максим Изповедник, на св. Григорий Богослов и пр., които са от предходни на паламитството времена. Така м-т Йеротей доказва, че привидните различия в терминологията описват по един и същи начин душата в съгласие с учението на Църквата, преподадено ни от Самия Господ Иисус Христос.

Както вече стана дума в бележката за Трихотомията, „г-жа д-р” ме прекъсна с: „Какво искаш да кажеш с това?”, а опитът ми да подскажа, че трисъставността на душата повтаря трисъставността на човека – дух, душа и тяло (подобно на Троичността на Бога) доведе до печалната реплика на Бисер: „Трихотомията е ерес!”

Пришиването към понятието психиатрия, въведено „в науката” едва през 1808 г. от немския лекар Йохан Кристиан Райл (Johann Christian Reil – виж http://www.manchester.edu/kant/Bio/FullBio/ReilJC.html) на определението „православна” вече е така да се каже обнародвано с книгата на един руски психиатър, който е православен християнин по вероизповедание. Това е д-р (по медицина) Дмитрий Авдеев, а книгата му се казва точно така: „Православна психиатрия”. Издавана е на български език през 2003 г. от издателството на Славянобългарски манастир Св. Георги-Зограф.

Съжалявам, че не можах да изкажа всичко това пред аудиторията, но както вече съм споменавал, писах с подробности на Бисер какво мисля  по въпроса.

Бисер Божков е млад, енергичен и търсещ човек и е нормално неговата дейност да е в процес. Материята, която се е нагърбил да обхване, е огромна по обем. Ако наистина желаем да сме му от полза, е добре да сме в диалог с него. Това се опитах да направя по елекронна поща, а след това се и видяхме лице в лице и потвърдих намерението си да пиша по този въпрос. Бисер се отнася към това с разбиране, което контрастира на невъзприемчивостта на каквато и да било критика от страна на г-жата д-р.

Това впрочем е общ проблем на всички ни, които се нагърбваме да предлагаме знанията си пред аудитория. Първото и най-важно качество на лектора, особено, когато става дума за преподаване на учението на Църквата, е способността да си признае грешката! Да се извини! От това достойнството му няма да пострада, тъкмо напротив. Рано или късно грешката ще се открие, а този, който го направи, ще се почувства разочарован, но вероятността разочарованието му да не се обвързва с авторитета на лектора, а със спасителното учение, е твърде реална! Помисли за това, Десислава!

Припряният диалог против всяка преподавателска етика от беседата на 7 февруари 2013 не е обаче основното, за което трябва да се замислим. А това най-важно нещо е схващането на Бисер, че психичните заболявания се лекуват чрез Причащение!

Тук по силата на един познат рефлекс г-жата д-р се „класира” надзидателно пред събраните около 70 души с тон на законодател: „Ако имате такива близки, дебнете, когато те се чувстват добре и ги водете на Причастие!”

Повярвайте, онемях... Пред очите ми изплува изстърганата глава на младежа в двора на храма и отново чух гласа му: „Аз съм Владко – бесноват!”

И Бисер и г-жата д-р са учили в Богословския факултет предмета „Литургика”. Те задължително са се готвили за изпит по учебника „Литургика” на проф. протопрезвитер Благой Чифлянов. А там на стр. 285 пише дословно следното: „Не бива да се причестяват ненормални (умопобъркани), които не различават евхаристията от обикновена храна, нито пък болни, които не могат да поемат или задържат св. Причастие”... С какво иерархично право тази жена, която дори няма пострижение да клисарства по време на служба, си позволява да дава такова наставление към близките на психически болни хора? Тя очевидно не си дава сметка за мъката, която тези хора изпитват и че един такъв съвет може да ги накара да упорстват техните страдащи близки да получат непременно св. Причастие на основание на това, че са призовани да го правят в салона на енорийски център на столичен храм.

В разговора ми с Бисер, той неколкократно обяви, че причастяването е практика, която е въведена от йеромонах Анатолий Берестов в неговия център за лечение на наркозависими в Москва. Бисер посочва, че о. Георги Фотакев, който ръководи такъв център във Варна, прави същото. Той обаче пропуска факта, че о. Анатоли и о. Георги са свещенослужители. Те носят отговорност за душите на пасомите си, обгрижват ги и могат да преценят дали конкретната личност различава Тялото и Кръвта Господни.

Неразличаването им е осъждане, както пише св. ап. Павел: "...който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста" (1Кор. 11:26-30).

Преди 7 години ми разказаха един случай в столичен храм, при който жена, очевидно не в добро психическо състояние, се нарежда за причащение, а пред св. Чаша не е в състояние да се удържи, ръкомаха, бута Чашата, от което (опази ни, Боже!) разсипва от св. Причастие върху облачението на свещеника. Смущението е всеобщо...

По-голямо е моето смущение обаче, защото разбирам, че Бисер открито проповядва в Катедрата по психология на Софийския университет Причащението като някакъв универсален цяр за всички видове психически разстройства.

За какво ни е академичното богословие? Да правим кариера? Или да се спасяваме, подпомагайки ближния да се спаси? Ако не знаем отговора на този въпрос, по-добре да си изкарваме хляба с физически труд!

П.П. Св. Порфирий Кавсокаливит, който беше канонизиран съвсем наскоро, а за мнозина е познат като светогорския старец Порфирий, казва: „Ако духовникът прибягва към методите на психиатрите, в които е некомпетентен, то той напълно губи правилната духовна ориентация и ще претърпи неуспех. Даже и самите психиатри много често не могат нито да разберат и правилно да поставят диагнозата на болния, нито да му назначат правилно лечение.” И добавя към това: „Духовникът трябва да избягва да бъде психиатър. Неговият път – това е освещаване в Христа. Да може заедно с постепенното очистване и просвещение на душата да достигне познанието, първо – за самия себе си, а после – и за другите” (http://pravoslaven-sviat.org/2015/03/05/о-как-той-се-заблуждава/).