ЗА ТРИХОТОМИЯТА

Преди малко повече от две години, по-точно на 7 февруари 2013 г. в салона на Енорийския център на храм „Св.св. Кирил и Методий” на Женски пазар в София беше изнесена беседа за „Лечението на депресиите съгласно православната психотерапия и пастирската психология” от моя добър познат Бисер Божков. Тъй като работното ми място е на балкона на същия салон, обикновено ясно чувам изнасяните тук беседи, дори, когато заетостта ми не позволява да заема място сред слушателите и да насоча вниманието си само към темата.

Преди няколко години за енорийския седмичен лист на същия храм се преведе цялата „Православна психотерапия” на навпактоския митрополит Йеротей Влахос, година преди да излезе от печат книжното издание на търновското издателство „Праксис”, и по тази причина имах съвсем определен интерес към изложението на Бисер Божков. На моето отношение към тезата на Бисер ще отделя специално внимание, тъй като представите ни за съжаление се разминават. Във всеки случай именно това разминаване ме накара да прекъсна работа и да сляза в салона, за да се опитам в края на беседата, когато се задават въпроси и се правят изказвания, да вметна своето виждане.

В следващите седмици с Бисер разменихме по няколко електронни писма, в което от моя страна се излагаше виждане различно от неговото. За това говорихме и лице в лице, но тъй като паметта за казаното често изневерява или пък е неуслужлива и дори лукава, повече държа на това, което може да се разположи в писмен вид – написаното остава. Бисер възприе моите възражения, за което благодаря на Бога!

За мое постоянно съжаление спокойното ми по замисъл изказване по време на беседата беше прекъснато безцеремонно, както често се случва, от една колега, която обикновено се явява водещ на подобни беседи. Как точно протече този разговор и каква е поуката от него, ще предложа в друга бележка. Тук искам да обърна внимание на един изключително лукав обрат на този свободен разговор, който беше предизвикан от безочливото прекъсване: в момента, в който обяснявах виждането на Светите Отци за душата, споменах учението за Трихотомията на св. ап. Павел – дух, душа и тяло (Сол. 5:23).

Изведнъж, за моя голяма изненада Бисер заяви отговорно пред внимателната аудитория: „Трихотомията е ерес!”

Това непремерено изказване предизвика спор, какъвто няма място в такава беседа. Самомнението, ниската квалификация и постоянното изкушение, което субективността на изнасящия беседа създава, е голямата опасност във всеки такъв случай. Слушателите са в пасивната позиция да възприемат чутото, като в повечето случаи те нямат свои натрупвания по темата, а и по условие се доверяват на лекторите.

Моят размисъл за учението за Трихотомията започва всъщност тук и се надявам да не съм закъснял, така че у някого у присъстващите да се е укрепило разбирането, че това учение е наистина „ерес”.

Моята колега – водещ на тази беседа, е известна с постоянното си отмятане от вече изговореното от нея насаме и пред свидетели, както и с неспособността си да се извини, когато разбере, че не е права, което си остава проблем на нейната съвест. Имал съм същия нравствен проблем нееднократно и сам зная, колко е трудно да си признаеш грешката, след като започнеш да се смяташ за авторитет. Милостив Бог за постоянните вразумления, които получавам! Работата е там обаче, че по време на една нейна друга беседа, каквито предлага във формата на курс, я чух по същия начин от работното си място да казва: „Има две теории - за дитохомията и трихотомията. Едни се придържат към трихотомията, аз обаче се придържам към дитохомията (двусъставността на човека – от душа и тяло – бел. авт.)!...”

Курсистите, на които се заявява това, нямат никаква подготовка по въпроса и за дълго ще възприемат разбирането на колегата като неоспорима истина. А това е връх на безотговорността от нейна страна и крайно опасно за православните разбирания на доверяващите ѝ се.

Проблемът обаче съвсем не е толкова страничен и безобиден. Седмица или две след беседата от 7 февруари 2013 попитах отец дякона при катедралния митрополитски храм „Св. вмчца Неделя” Петър Симеонов, който е защитил докторат по богословие в Гърция, какво мисли по този въпрос. Той за моя изненада се затрудни да ми отговори, но си припомни, че наистина има версия, че „трихотомията е ерес”.

Изумлението ми нямаше край. Нали св. ап. Павел съвсем ясно говори за трисъставността на човека като сътворен от „дух, душа и тяло”! А светителят Теофан Затворник е посветил огромен труд, който се назовава ни повече, ни по-малко „Трихотомия”(http://ebooks.ucoz.com/Zog_manastir/Trihotomia.pdf)! Светителят Лука Войно-Ясенецкий пък е написал забележителния труд „Дух, душа, тяло” (http://predanie.ru/luka-voyno-yaseneckiy-svyatitel/book/71732-duh-dusha-telo/).

И как е възможно светиите да имат „теории”! Има ли такова нещо като „теория” в светоотеческото богословие? Написаното от Светите отци е Свещеното Предание на Православието, което ние почитаме, както Свещеното Писание. Теорията е нещо ограничено от  човешките знания в някакъв отрязък от времето. Всяка теория се опровергава от следващата или бива включена в нея като частен случай. В учението на Църквата не може да има теории!

Но какво все пак може да заблуди трима души, които са учили и завършили богословие, като двама от тях са и с докторски степени?

Неяснотата по този въпрос очевидно се дължи на нивото на богословското образование, и както се вижда, няма значение къде е придобито. Отделянето на богословието в академична дисциплина и практическото му откъсване от църковния живот, е корена на проблема.

Учението за Трихотомията, трисъставността на човека, наистина е осъдено като ерес от църковен събор и то в Константинопол, но решенията на този събор са отменени скоро след това от друг Събор.

Става дума за т.нар. Четвърти Константинополски събор, който бил свикан на 5 октомври 869 г. в Цариград и продължил до 28 февруари 870 г. Този събор се възприема от римокатолицизма за „VІІІ вселенски събор” (http://www.newadvent.org/cathen/04423f.htm). Причината за неговото свикване била борбата на св. патриарх Фотий Цариградски срещу възприетото от Западната (тогава православна) Църква „филиокве” – добавка към Никео-цариградския Символ на вярата, според която Светият Дух произхождал и от Сина, което за Православието е действителна ерес. Поводът пък бил начинът, по който св. Фотий бил избран (858) и утвърден (861) на патриаршеската катедра от държавната власт след свалянего на св. патриарх Игнатий – поддръжник на император Михаил ІІІ и син на Михаил І (811-813) (http://www.pravoslavieto.com/life/02.06_sv_Fotij.htm). Инициативата за свикването на събора била на новия император Василий І Македонец и на римския папа Адриан ІІ. Съборът осъдил и низвергнал св. патриарх Фотий, а сред другите му решения било и ОСЪЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА ТРИХОТОМИЯТА! Друго решение на същия събор постановявало неподсъдност на римския папа дори от вселенски събор, което предхожда т.нар. „догмат за непогрешимостта на папата ex cathedra”.

През 879 г. обаче се свиква нов Събор, който се признава от Православната Църква за Четвърти Константинополски, и на който се отменят решенията взети през 869-870 г., реабилитира се св. Фотий и се осъжда филиокве!

Ясно е, че да се запомнят толкова много събития, протекли в такъв кратък период, не е по силите на всекиго, но богословът по образование  не е всеки, особено ако има анганжимента да преподава знанията си.

В случая „безотговорност” е дори слабо казано. Присъстващите на такива беседи в много малък процент са хора, които само допълват знания. Повечето хора живеят вярата си и търсят истини. Преподаващите им тези истини застават на амвона на една православна институция и си служат с нейния авторитет. Авторитетът на Църквата ги легитимира и е тяхно задължение да проверяват щателно това, което преподават.

Учението за Трихотомията има изключително важно значение за нравственото усъвършенстване на православния християнин. Това учение ни обяснява защо материалното, което се отпечатва в паметта като низ от физически усещания, е „душевно” за разлика от „духовното”, за което ще бъдем съдени или оправдани на Страшния съд. От душевната памет няма да остане нищо – нито паметта за изяденото и изпитото, нито каквото и да било от това, което сме преживели като телесни удоволствия. Ще остане духовната памет за доброто или злото, което сме извършили.

Светите Отци на Църквата ни учат, че лукавата сила влиза в сърцето на човека именно чрез душевните усещания, така че между сърцето и Бога да се създаде преграда.

Православното понятие за душа съдържа понятията за духа, който е част от Божия Дух, даден ни от Бога-Творец при сътворяването ни, както и онази „душа”, която ще изчезне след първата, физическата смърт.

Да се мисли и да се преподава на незнаещи, че това са някакви „теории” е престъпление срещу техните души, още повече, когато за това се плаща такса за посещение на курса.

На колегата, за която става дума тук, отдавна и многократно съм казал тези неща, но изобличението насаме и пред свидетели очевидно е безсилно за нейното изправление...