четвъртък, 3 март 2016 г.

НЕРАЗЛИЧАВАНЕТО НА ЕРЕСТА

Преди около година и половина, по време на поклонническия поход по пътя на мощите на св. Иоан Рилски чудотворец, в подножието на Черни връх, не помня по какъв повод се заговорихме с една госпожа и протосингела на Софийска света митрополия, о. Ангел, за догматическите разлики между Православието и римо-католицизма. Уверявам ви, идеята не беше моя.
„Само православните ли ще се спасят?!“ – попита госпожата, възпроизвеждайки този любим на „религиозния либерализъм“ риторичен довод.
Бях го чувал вече вероятно двадесетина пъти и знаех какво коварство съдържа, за което госпожата, според мен, не си даваше сметка. Тя просто повтаряше това, което чува често от свои познати от един известен център за разпространение на религиозни либерални възгледи.
Това, кой ще се спаси, знае само Страшният съдия и то ще се открие едва в деня на Съда, но спасението е възможно само в Христовата Църква, а тя според нас, православните, е Едната свята и съборна Църква на апостолската приемственост, за каквато приемаме само Православната.
Уловката тук е да се изкуши вярващият православен да каже, че само православните ще се спасят, разбира се, като с това допусне непредпазливостта да се изказва от името на Бога.
Разговори при такива инцидентни обстоятелства рядко дават възможност човек да се съсредоточи и да избегне клопката. Сега мисля, че бих могъл чисто и просто да цитирам „Завета“ на св. Йоан Рилски, чиято икона следвахме тогава през планините, и акатист в прослава на когото четяхме навсякъде, където спрем: „И, преди всичко, завещавам ви да пазите светата вяра непорочна и незасегната от всякакво зломислие, както я приехме от светите отци, без да се отдавате на чужди и различни учения.“
Знам, че за либералите е много трудно да посочат какви други „чужди и различни учения“ може да са различни от учението на Православната Църква, сред които да не се намира римокатолическата ерес?
На това обикновено реагират с възражението: „Да, ама римокатолицизмът не е осъден от Вселенски събор, следователно не е ерес!“ Това съм чувал и от православни, а между тях и духовни лица, които от скука пребивават повече в интернет, отколкото в молитва.
Е, отговарям обикновено, представете си отправен този довод срещу св. Николай Мирликийски, когато ударил плесница на Арий. Нали арианството не е било осъдено дотогава на „вселенски събор“. Защо в такъв случай светият Чудотворец се е вдигнал срещу еретика. И коя ерес би била осъдена, щом като преди осъждането на Вселенски събор не е била осъдена от друг предходен!
Така изведен отговорът на това възражение го прави дребнаво и незначително, но в хода на разговор то може да обърка представите на новоповярвалия, който има лошия късмет да попадне на някой корифей на либерословието.
В последните няколко седмици като че ли въпросът за различаването и неразличаването на ереста добива мащаба на основен въпрос на вярата. Затова си позволявам да ангажирам вниманието ви в следващите разсъждения.
Явлението, при което е възможно под „църква“ да се разбира както самата „Една, свята, съборна и апостолска Църква“, така и онези „църкви и конфесии“, които в противоречие на Символа на вярата, сега биват натрапвани чрез проектите за решения на бъдещия Всеправославен събор, произхожда пряко от неразличаването на ереста.
То пък е умишлено от страна на тези, които го програмират и възпитават в общественото съзнание, и несъзнателно от страна на тези, които са погълнали духовната отрова, постоянно я поглъщат и дори възприемат нейното приемане за задължителна част от духовността.
Основен дял в подготовката за несъзнателното неразличаване имат в последните сто-сто и петдесет години продуктите на масовата култура, чиито възможности за прокарване на внушения през последните десетилетия са необичайно мощни. Това са киното, телевизията и съставните им изкуства – литературата, изобразителните изкуства, музикалните жанрове. Технологичното развитие на киното и телевизията създадоха немислими преди мащаби на манипулация. Съществуването и развитието на тези изкуства е поставено на добре обмислена икономическа платформа, която в различни варианти се допълва творчески с богат инструментариум за насочване, както на темите на предлаганите произведения, така и на внушенията, които те трябва да прокарват. Икономическият механизъм е прост – има пари за определени културни и художествени проекти, за други няма. В Холивуд и неговите деривати това се върши чрез системата от агенти, без каквито нито един актьор, режисьор и сценарист не може да реализира каквото и да било хрумване, в Европа това се върши чрез специални фондове, които уж развиват изкуството, а всъщност го насочват в "правилната посока".
В резултат под „църква“ зрителят разбира едновременно и Православието и някакви протестантски сюжетни персонификации, но най-вече римо-католицизма, който е любим декор на „светата гора“ от западното крайбрежие на САЩ (holly wood – „свещена гора“).
Човекът, който осъзнава вярата си в Бога в днешно време е изправен пред трудността да се ориентира, какво трябва да прави, за да живее вярата. Паметта му е задръстена от клишета възпроизвеждащи това, което е виждал на екрана и в по-редки случаи – което е чел.
Тъй като богоборчеството, което съвсем не е рожба на въображението на някой теоретик на конспирацията, без прекъсване и неуморно разработва нещо като тренировъчен апарат с безброй варианти на ситуации как да се общува с „бога“, новоповярвалият може и съвсем да не стигне до православния храм или по пътя си дотам да се сблъска с всички ментета на църковността.
Познавам много хора, които стигат до истинската Църква – тази, която създаде върху камъка на вярата Самият Христос, преминавайки с тежка и мъчителна борба  през изкривените подобия. Такава борба иска голямо мъжество и истинска, не служебна вяра. Зарасналите рани понякога напомнят с нещо като ревматична болка за неизбежните преодолени травми. Те се събуждат като агресия и страст при спор, като някаква приспособена към православния мироглед протестантска или католическа представа.
Прехвърлянето на характеристики на римокатолицизма и протестантството върху представата за Православието, а в някои случай и на езически или източни култове, има своя произход и във времената, когато цели институти се занимаваха с борба срещу вярата. Освен партийните „научни институти“, като АОНСУ, с това се занимаваше и Българската академия на науките, която определяше десетилетия наред насоките на развитие на всичко наричащо се наука у нас, даваше нормата на преподаваното в училища и университети.
За това си спомних, когато открих в кашонче със стари книги, продавани от незапознат добре със стоката си букинист, сборника „Православието в България (Теоретико-историческо осветление)“, издание на БАН от 1974 г.
Зачетох се още там, на спирката на трамвая, за да осъзная, че днес вече не си даваме сметка за мащабите на организираната война с християнството или я разбираме смътно. 
В споменатия сборник направо се казва, че „най-разпространената религиозност в страната е православната и нейното преодоляване определя и главната линия на борбата между атеизма и религията у нас“ (с. 233).  Българската академия на науките от това време има за задача преодоляването на "православната религиозност"!
За мен беше откритие, че тогавашната стратегия срещу Православието доста прецизно изследва формите и степените на религиозност, за да определи и вида и програмата си за тактически действия: „Поради недостатъчната теоретическа разработка на проблема за категориите на религиозността и на въпросите за типологията на вярващите често в една категория (особено при православно вярващите) се включват убедените в религията и тези, чиято религиозност се ограничава с пазенето на икони, посещението на някои празници или пък в изпълнението на определени религиозни обреди“, пише в тази книга.
Изследванията, които са включени в този колективен труд, показват твърде сериозното, многопосочно и професионално отношение на тогавашните държавни структури, занимаващи се с откъсването на българина от неговата вяра.
„Показател за упадъка на религиозността е и засилващото се противоречие между съзнанието на масата вярващи и онези идеи и възгледи, които проповядва църквата и които се съдържат в главните свещени книги на християнството – т.е. между ортодоксалните, канонизираните основни религиозни идеи и масовото религиозно съзнание. Така че православието не може вече в нужната степен да поддържа едно канонизирано религиозно съзнание“ – пише авторът на конкретната статия, като по-нататък добавя: „Разбира се, мнозинството от православните вярващи у нас и до революцията не са знаели основно вероучението на християнството“ (с.237).
Друг автор от същия сборник насочва изследователската си енергия към „Модернизацията на Православието в България“, и понеже се е захванал за работата си сериозно и е проучил достъпните за тогавашното време и конюнктура извори, стига до следния важен извод: „Богословският модернизъм като самостоятелно и системно развивано течение се оформя по-цялостно през втората половина на ХIХ в. главно в католическото и протестантското богословие“ (с.261).
В рамките на характерното за онова време противостоене Изток-Запад хуманитаристите на тогавашната БАН не разполагат с научна методика, която да предвижда промените в религиозното съзнание на носителите на „модернизацията“ – академичните богослови, и естествено не дават прогнози как еволюцията в мисленето им ще се отрази на днешния „богословски диалог“ между Поместните Православни Църкви и инославните вероизповедания. Те обаче точно регистрират процесите започнали в началото на втората половина на миналия век у нас и довели до „православния либерализъм“. Нещо повече, те сочат неговият носител, като дори привеждат имената на известни наши богослови – преподаватели в тогавашната „Духовна академия“ (с.263). „Може да се каже – констатира авторът на конкретната статия, - че модернистичните тенденции като утвърдено направление в българското православие … тъкмо сега се и появяват и развиват“ (с.264), докато „католическата църква с … по-голямата ѝ свобода на действие и известна маневреност не само в тълкуването, но и в изменението на състава на догмите“ (262) е много обиколки по-напред с материала.
Следващото мое лично откритие беше това, че държавното и политическо управление на България от времето на социализма, което пряко диктува стратегията на БАН, има подробна представа за дейността на Световния съвет на църквите и е прекия проводник на директивите идещи от московския център на държавния атеизъм за обвързване на Българската Православна Църква със ССЦ. Какво следва от това откритие? - Че модернизмът в "православното" мислене у нас съвсем не е плод на личното развитие на "прогресивното мислене" на открояващи се единици, а е рожба на дългогодишен последователен богоборчески разрушителен труд.
Какво точно трябва да се разбира под „модернизация“ и дали това е стихийно явление или се координира от някакъв мозъчен тръст, можем да научим съвсем недвусмислено от същата статия и да си зададем въпроса, защо сме немарливи да разясняваме на православните вярващи, че така стоят нещата:
„Имайки предвид значението и култовите изяви за въздействие върху вярващите и за поддържане на влиянието си, православната църква, както и всички съвременни църкви обръща внимание на въпроса за осъвременяване на богослужението като на особено важен въпрос. В тази връзка като член на ССЦ (Световния съвет на църквите- б.м.) тя е солидарна с решенията на Женевската конференция на ССЦ от 1966 г. … също на четвъртото общо събрание на ССЦ в Упсала (Швеция) през 1968 г., където главната тема бе обновлението на църквите, като на първо място в дневния ред бе поставен въпросът за обновлението именно на богослужението в съвременния секуларизиран свят“ (с.267).
Като доказателство се посочват цитати от списание „Духовна култура“, издание на Св. синод на БПЦ, от 1969 и 1970 г.: „Църковният живот има нужда от нова ориентация“; „Християнското богослужение не трябва да стои настрана от културите на света“; „За да бъдеш християнин, трябва да си готов да се промениш и да се промени светът“ (с.267)…
По-нататък на същата страница от сборника се цитира и приетото в Упсала послание на членовете на ССЦ: „Откритието на науките и революционните движения предлагат на хората от нашето съвремие нови възможности и опасности… Господ прави всички неща нови. И Библията ни открива, че за бога човекът е управител на творението и че в Христа „новият човек“ се проявява и ни призовава към решение“. Като капак на всичко се съобщава, че в същия дух „събранието е изработило и утвърдило „даже специална молитва“…
Всичко това се случва с участието на БПЦ, тъй като нашата Православна Църква е член на ССЦ от 1961 г. Нека обаче си дадем сметка, че участието в такъв международен форум през тези години е възможно само след като управляващите тогава разрешат това. Както казва в едно интервю историкът Момчил Методиев, цялата „икуменическа дейност на Църквата е поставена под контрола на държавата“ (https://frognews.bg/news_21826/Momchil_Metodiev_Mitropoliti_don...). „Държавата“, която във варианта „НРБ“ не беше самостоятелна по никакъв начин, и дори имаше реноме на преден пост на съветската политика, използвала ССЦ за пропагандни цели в Третия свят, за успеха на което „свидетелстват много документи“. Доказателство за този успех, според Методиев, е фактът, че ССЦ не критикува по никакъв начин състоянието на религиозните свободи в България и само веднъж се изказва в този смисъл по адрес на СССР. В същото време пък „порицава различните вероизповедания в САЩ и Западна Европа, излиза с политически декларации за положението в Близкия Изток, расовата дискриминация и подобни проблеми на Запада“. Методиев обаче бърка като прави извода, че такава мощна организация като ССЦ се превръща в „пропагандно оръжие на комунистическия режим“. Режимът не съществува отдавна, а ССЦ показва, че отлично се справя със съвсем друга задача – да подготви координацията на православни и протестанти за обединение с Ватикана, който не членува в Световния съвет, тъй като е достатъчно консолидиран и се управлява в строга иерархия.
В същото време е смешно да се мисли, че такава организация може да бъде манипулирана от разузнаването на една малка и напълно зависима страна. По-скоро ДС е манипулирана да мисли, че дърпа конците, докато върши това, което дава плодовете  си днес в навечерието на Всеправославния събор.
По същия начин и много вярващи християни, между тях с богословско образование и духовен сан, виждат в икуменическото движение лост да въздействат на безкомпромисната система на държава от соцлагера да отпусне хватката на тоталния контрол върху Православието.
Мой приятел свещеник, който завърши Духовната академия преди началото на промените от ноември 1989 г. разказваше, че „икумена“ дори е бил нещо като знаме – надежда да се извоюва малко духовна територия в тоталитарната обстановка.
Всичко това обяснява как и кога навлизат у нас понятията за религиозна толерантност, за „християнско единство“ и т.н. Допускам, че за определени личности в Православието, които са формирали мирогледа си по това време и са били обвързани с икуменизма и „модернизацията“, е мъчително трудно да обърнат гръб на делото на най-съзнателните години от живота си.
Конкретна организационна цел на присъствието в икуменизма обаче не е самият модернизъм, който е по-скоро помощното средство за постигането на целта, а тя се съдържа в заглавието на една статия от брой 4 за 1979 г. на един друг мой преподавател. Заглавието няма нужда от коментар: „Подготовка за свикване на свят Велик Събор на Източната православна  църква“… Интересно, нали? А ако се сдобиете със статията ще се изненадате още повече, колко последователно и колко отдавна се работи за това, което предстои да се случи съвсем скоро.
И тъй, на всички нива – от академичното, интелектуалното, дори духовното, до популярното, понятието за „Църква“ се размива. Трето поколение академични богослови възприема отделилите се от тялото на Едната, свята, съборна и апостолска Църква като други „църкви“ или поне „конфесии“.
Вярващите, които по една или друга причина не възприемат църковния живот като правене на църковна политика, а живеят тайнствата, понякога се осъзнават в среда възпитана да не различава ереста. Естествен тогава е стремежът на такива хора да потърсят духовен съвет, който да успокои православната им съвест. Ако намерят православно мислещ духовник и среда, която не е скъсала с Преданието, не се е оплела в богословстващ академизъм, то те рискуват да бъдат наречени „зилоти“.
Не ми се ще да подозирам употребяващите това понятие в съзнателно изопачаване на истината, защото това би означавало и съзнателно предаване на Христа, но употребата му днес и то по повод на протест срещу изопачаването на основни истини на Православието, е много сериозно изкушение да си го помисля и да си припомня много други случаи на употребата му по адрес на защитници на православна вероизповед.
Една неподписана статия в сайта „Двери на Православието“ дава осъвременена дефиниция на това, що е „зилот“ – това е вярващ, „чиято християнска идентичност се крепи на антиикуменизма“ (http://www.dveri.bg/component/com_content/Itemid,100723/catid,14/id,22114/view,article/). В статията се посочва като „най-коментиран именно текстът за отношенията на Православната църква с християнския свят“. Тъй като съм сред тези, които са си позволили такива коментари, нормално е да сметна, че съм предвиден в числото на „зилотите“ и естествено започвам да се питам, какво точно трябва да се разбира под зилот в най-широк смисъл. В по-тесен смисъл „антиикуменизмът“ е критика на икуменистичното движение, което, според визирания в Двери проектодокумент за предстоящия Всеправославен събор, се олицетворява от ССЦ. Само че в ССЦ римокатолицизмът не членува, а очевидно Ватиканът е част от останалия „християнски свят“ и дори е основната.
Какви са светите 26 Зографски мъченици, които заявяват на дошлите да ги обръщат в ереста си римокатолици през 1276 г.: „Ние искаме да намерим истината и не обръщаме внимание на вашите съблазни и на безумието ви!...“ („Акатист и житие на 26 Зографски мъченици, Света гора 2005)? По логиката на анонимния автор от Двери 26-те зографски мъченици са зилоти, или греша? При това са толкова отдадени на зилотизма си, че загиват в огъня запален от папистите, които преди това са убили старите и болни „зилоти“ от Иверската обител, които също отказват да изповядат ереста с думите: „По-добре да угодим на Христа, отколкото на антихриста!“
Свети Йоан Рилски също отговаря на определението на Двери, както и новопрославения Христов угодник св. Серафим Соболев, нали той също изобличава икуменизма. Всички те стоят с имената си, обратно на дописника на споменатия сайт.
След като отваряме по този повод житието на 26-те Зографски мъченици, нека си припомним и обстоятелството, че те са предупредени за предстоящата си мъченическа смърт и съзнателно я приемат, за да свидетелстват за Христа, вярата в Когото опазват в чистота. Нека си припомним как разбират за това, което предстои да се случи: Един добродетелен старец живее недалеч от манастира в келия, която и днес съществува и се нарича Херово тоест „Акатистна“ – келията, в която този свят човек всеки ден кади пред Богородичната икона и чете акатист. Когато по обичая си чете молитва и произнася „Радвай се!“ Пресвета Богородица проговаря:
- Радвай се и ти, старче! По-скоро бягай оттук, за да не те постигне нещастие. Иди и кажи на братята в манастира да се затворят, защото богопротивните римляни нападнаха това избрано от мене място и вече се намират наблизо!
Как мислите, братя и сестри, Пресвета Богородица не отговаря ли на определението на анонимния от Двери за зилотство? Може ли този човек да се надява на похвала от Божията Майка за това, което е написал?...
Но нека разсъдим: дали веднага сме се сетили за житието и за чудотворната Проглаголявша икона, която по чудодеен начин се явява преди старецът да е дошъл до манастира и остава с мъчениците за укрепление в подвига им. Същата икона по чудотворен начин спря големия пожар на Света гора преди около три години, след като братството на Зограф и монасите от Хилендар извършиха лития със „зилотската“ си вяра.
Според мен са малцина прочелите дописката в Двери, които са се сетили за този случай. В това е и механизмът на манипулацията подпомагаща неразличаването на ереста.
В по-ново време такъв зилот е Варненският и Великопреславски митрополит Йосиф (+1988), за когото разказва в интервюто си Момчил Методиев. Според един запазен в архива на бившата ДС донос на среща в Драгалевския манастир между Св. Синод на БПЦ во главе с Негово Светейшество патриарх Максим и Св. Синод на Руската Православна Църква. По време на тази среща Високопреосвещеният Йосиф се изказва „остро срещу начина, по който се води икуменическата политика от Църквите в комунистическите страни“ и казва „в прав текст, че Руската Църква трябва да се върне към своите мистични корени“. Добавя констатацията си, че в този си вид Православието е „разбита команда“, което предизвиква „голям скандал между българските духовници, когато изпращат гостите от СССР“, предизвикал констатацията на дядо Йосиф: „За каква свобода на изповеданието говорите, остава само да ми дадете бесилото!“
Очевидна проява на „зилотизъм“, която обаче отново ни показва, че линията на движение на икуменизма в онази историческа среда на двуполюсния политически модел „Изток-Запад“ и сегашната на тотална война срещу неразбираемия като произход и механизъм на управление „тероризъм“ е напълно права и не зависи от политическата конюктура.
Това наблюдение задължително трябва да предизвика определението „теория на конспирацията“, само дето не посочва кой всъщност движи нещата в тази посока. Спестявам си разсъждението, защото е напълно очевидна нелогичната десетилетна праволинейност на „диалога“ между „църквите“ и защото не се изисква нито образование, нито членство в МЕНСА, за да се разбере, че в този процес няма нищо случайно.
Впрочем „теорията на конспирацията“ е любим мотив на умишлено неразличаващите ереста. В тази посока също се работи от добре финансираните институти за изучаване и обработка на общественото мнение.
Паника и страх, но не Божий, който съдържа синовна почит, а човешки страх трябва да предизвикат отделни съобщения, които дори могат да съдържат истината, но не цялата, а в отделни случаи примесена с абсурди, за да се компрометира цялата истина. Тук се сещам за „страшните разкрития“ за рептилиите, влечугите, които се правят на хора, ама много успешно, и стоят всъщност на върха на масонството. Описанието на структурата на масонството, срастването му с държавния апарат, администрацията, финансите и културата са описани доста точно, ако се направи съпоставка с класически произведения изобличаващи това раково образувание в обществото. Но стане ли дума, че най-отгоре стоят змии и гущери правещи се на хора, информация за което секретните служби криели, можеш да кажеш само: „Айде, стига!“ и всичко друго чуто за масонството ще предизвиква това „айде, стига“.
Имаше и такъв американски филм „Теория на конспирацията“, в който убийството на Кенеди, на Джон Ленън и прочие се извършват по тайна програма на секретни служби от хора четящи „Спасителят в ръжта“ на Селинджър. Та, каже ли се „теория на конспирацията“, интересът към изобличението рязко спада. Парите на продуцентите не са отишли напразно.
Неразличаването на ереста и неразличаването на Църквата са в тясна връзка с неразличаването и не търсенето на Бога. Западноевропейският рационализъм, който е възможен само защото възниква в еретическа среда, свежда религията от основна истина за произхода на видимия и невидим свят, на човека и човечеството до някакъв културен феномен, на който започва да се търси периодизация в историческото развитие и да се правят прогнози за неговото бъдеще, които неизбежно водят до „обединението на всички религии“. Нека не се спираме на това, защо рационализмът възниква в еретическа среда. Нека само отбележим, че ереста винаги се осъзнава, понякога рано, понякога късно, от обективно съществуващата човешка съвест, като неистинска, неискрена вяра, а самообвинението се изкушава не да стигне до покаяние, но прави вярата донякъде условна, а оттук и съществуването на Бога донякъде условно.
Не кой да е, а самият Фьодор Михайлович Достоевски пише в „Дневник на писателя“, че социализмът произлиза от … римокатолицизма, защото води до нормативна вяра, до ритуализъм, в който не общуването с Бога, а социалните измерения на собствените действия в църковна среда са по-важни, тъй като материалната ефективност в земния живот се оказва по-важна от живота на душата сред физическата смърт и нуждата от нейното спасение.
Точно това е причината да се търсят обяснения за възникването на религията, без да се взима предвид обективното съществуване на Бога, с Когото човекът е общувал в начало на битието.
Този възглед е в основата или влияе косвено на всички културни и художествени модели обобщаващи Православието с еретиците в някакво общо мъгляво понятие за „църква“.
Ясен пример сред дългата редица „концепции“ за това е трудът на Жорж Батай „Теория на религията“ (ИК „Христо Ботев“,1996), но тук могат да се посочат и много други западни и повлияни от тях на Изток „специалисти“ по теория на религията или на психология на религията от Herbert von Cherbury през Вунд и Шлайермахер до Юнг и така нататък.
Като започва от „животинското“, мине през „човешкото и създаването на профанния свят“, жертвоприношението, празникът и принципите на сакралния свят, та стигне до „позицията на  тотална липса на взаимоотношения между божествената интимност и реалния ред“ Жорж Батай решава, че „науката постепенно се изплъзва от хибридните формулировки на съзнанието“, като с това „доказва“, че Бог е някаква фикция на „интимното съзнание“, и съответно общуването с Него трябва да е нещо, което човек си измисля сам (с.74). Как да се обяснят съвсем ясните и проявяващи се в материалния свят Божии чудеса Батай не казва, вероятно поради липса на такъв „интимен опит“.
Възгледът, на които трудът му се явява пример, съзнателно или несъзнателно се преповтаря или подразбира в други трудове, сред които и съвсем почтени изследвания.
Такова се съдържа в книгата на преподавателя по история на западноевропейската литература от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ Калин Михайлов „Християнската литература – между вписването и отграничаването“.
С тази добре написана книга и нейният автор се запознах на 13 септември 2013 г., а датата съм запомнил, защото тогава книгата се представи в салона на Енорийския център на храм „Св.св. Кирил и Методий“ в София, купих си я и помолих за автограф. Книгата е в две части – „Християнският роман“ и „Християнската лирика“. До този момент на тази тема съм срещал само текстове на двама български автори – „Религиозното чувство в българската лирика“ на Атанас Далчев и „Християнски топоси в лириката на Пушкин“ на Людмила Боева (Литературна мисъл, 99г., бр.1), отчасти така може да се разглежда и предложеното в някои фрагменти от една „Лекция, изнесена пред тесен кръг от симпатизанти“ на Владимир Свинтила от началото на 90-те, която съм свалил от интернет (http://www.bgsreshta.com/rumen66/blog/394/). Такова цялостно изследване, което при това да не е само наблюдение, а и да предложи собствено виждане за „литературоведско-теологически“ метод за анализиране на художествената литература, не съм срещал на български език. А пък толкова добре написана и четивна книга виждам на няколко години веднъж.
При представянето К. Михайлов изложи основната си концепция пред аудиторията, съставена предимно от кръжеца „Православна младеж“. Верен на неприятния си навик да правя уточнения се възползвах от задължителната за всяка подобна беседа подкана „а, сега, ако имате въпроси?...“ Основният ми въпрос беше свързан с поставянето на Православната литература на едно място с католическата (Жорж Бернанос) и англиканската (К.С.Люис), напр., не защото те не биха могли да се разглеждат успоредно, а защото още първата глава представя „литературоведа като теолог“. В книгата са разгледани и много други автори, привеждам тези имена като по-ярка илюстрация на сравнението с православния Фьодор Михайлович Достоевски, съпоставка на Бернанос с когото е нещо като уводно опредметяване на темата на цялата книга. От „Християнската литература“ разбрах за един (вероятно) протестантски български писател, Данаил Налбантски, чиято проза се издава от издателството „Нов човек“. В очерка за неговото творчество се натъкнах на един озадачаващ израз, който може да се вземе за етикет на „теологията“ на Михайлов: „деноминационна обвивка“ (с.32). Смисълът на това понятие се изяснява на следващата страница, където авторът споделя: „У мен възникна въпросът дали другите книги на Налбантски… продължават да споделят тази островност (в смисъл на тясно протестантска тематика – б.м.) и дали не се опитват по един или друг начин да я „разширят“, т.е. да я преодолеят по посока на по-универсализирано християнско послание и съответно – на по-широка аудитория от тясно евангелската“ (с.33).
Къде тук е литературоведската теология и що за понятие за теология е това, което не включва и не разбира произхода на разликите и тяхната същественост?
Трябва да призная, че изпитах голямо неудобство да предизвиквам разговор за това по време на самата беседа, а и за книга, която пък и още не си прочел, е по-добре да не се говори, а да се пише, след като познаваш текста. В кратката размяна на въпроси и отговори с Михайлов чух в прав текст, че „Църквата не е само Православието…“ И човекът е честен в разбирането си. До тук се е стигнало.
Година преди това мои познати организираха „концерт на християнска музика“, в който в една програма съжителстваха православни, протестантски, католически и дори някакви „тамплиерски песнопения“, а хората с голям ентусиазъм обясняваха, че имат за цел да помогнат на „църквите да се обединят“. Никой от тях не живее живот на православен християнин, не се изповядва, не се причастява. Представата им за това „обединение“ е възпроизводство на чуто, прочетено и видяно на екран, а то няма нищо общо с действителността.
Колкото и буквално да звучи това, не можеш да обединиш убиеца с жертвата, без престъпникът да принесе дълбоко покаяние. Моите познати въобще не познаваха историята на религиозните войни, Реформацията, инквизицията. Всичко това според тях е дело на неразбрали се християни, сред които някои просто не знаят, че не присъстват православните.
За тях догматическите разлики са отживелици, които е по-добре да бъдат преодолени, за да „има мир“.
Сред интелектуалците има и хора, които ясно виждат несъвместимостта на Православното учение с всичко друго, което се представя и изживява като християнство. Между тях е професорът от СУ Калин Янакиев, който също изнесе беседа в Енорийския център през пролетта на 2015 г. Ерудиран, мащабен, Янакиев направи много силно впечатление на аудиторията, която пожела „срещите да станат традиция“. В края на беседата той предложи едно свое виждане, според което, умиращият неправославен може да извика към Бога в момента на смъртта си и в „този момент той става православен“.
Простете, прощавай и ти, Калине, но това е само израз на силното ти желание, както и на префинена, интелигентна интелектуална гордост. Православен е този, който изповядва православно Бога, за което Светите Отци са извлекли след молитва по боговдъхновение от Светия Дух Символа на вярата! Да, имало е сред православните хора, които не могат да си напишат името, но именно силната им вяра им дава по благодат да знаят Свещеното Писание, както това е станало със св. преподобна Мария Египетска, за което свидетелства св. Зосима.
Бог не е машина. Не един и двама православни Божии угодници получават даровете на Светия Дух и в днешно време.
Както вероятно забелязвате, в повечето случаи неразличаването на ереста не е непременно злоумишлено. То обаче рано или късно води до богоборчество.
За да се стигне до това обаче се преминава през осъждане на различаващите ереста. Именно осъждане на хората, които виждат нейните проявления, защото познават и носят в сърцето си истинната вяра в Христа, а не на осъждане на деянието, както православният християнин се стреми да се опази да не осъди ближния, а греха, който той извършва. Осъждането на съгрешаващия е грях, който в много случаи може да бъде по-тежък от грехът на ближния, който е предизвикал това осъждане.
Виждаме как в последните седмици от устата на православни архиереи излизат немислими преди еретически определения. Виждаме и как други архиереи защитават чистотата на нашата вяра, за опазването на която свидетелстват милиони православни мъченици и изповедници.
Какво трябва да правим в такъв случай? Не трябва да изпадаме в разкол, дори да се вижда, че проповядващите нечистота сами по този начин отпадат от Църквата.
Мисля, че трябва да се държим за тези православни епископи, които имат дръзновението да прославят Христа като покажат на богомолния народ пътя, по който да се премине през идещите изпитания.
Бог да ни пази и наставлява! Амин.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.