ЗАЩО РАЙЧЕВ ГОВОРИ ПРОТИВ ЦЪРКВАТА?

За Андрей Райчев времето е спряло. Опитът му от 6 април под заглавие „Да поговорим против Църквата” отново ме върна във времена, в които този извел наглостта до съвършенство вечен консултант, тогава съветваше репресивния апарат на ЦК на БПК. Тезите са същите, човекът е същият, само косата е побеляла. Тогава обаче слушателят и читателят нямаха избор да изразяват собствено мнение. Райчев го правеше вместо тях. Днес обаче това не е така...
Това е едната причина да помоля редакцията на вестника да помести този „отговор по право”. Другата е, че преди 22 години бях прочел статия на „просветения идеолог” в „Работническо дело”. Горбачов подаваше методика за „преустройство” и по-оправните „съветници” в страните от съветския лагер вече разработвата творчески прилагането им „по места”. Потърсих Райчев в редакцията на вестника и му оставих едно разсъждение на няколко страници за това, защо сме осъдени да възприемаме в живота си, в бита си, в културата си модели, които се създават в чужбина; защо тогавашната социалистическа България е въведена в положението на духовна провинция. Имахме няколко дни по-късно един разговор на крак пред служебния вход на „Партийния дом” – там беше кабинетът на съветника.
Така че гледам на този отговор като на продължение на онзи разговор, макар да съм сигурен, че Андрей Райчев не си спомня за него...
Няма да преразказвам статията, чието заглавие е достатъчно красноречиво. Ще се опитам да подредя по важност тезите, изтупвани от прахта, когато на някой професионален консултант му се стори, че гражданството вече ги е забравило.
Най-важната от тях е, че Църквата е „най-богатият субект в България, който има имущество за няколко милиарда евро”. Под имущество Райчев разбира сградите и манастирите на Българската Православна Църква, които заедно със земята под тях и прилежащи терени, този информиран човек оценява на няколко мириарда евро. Или поне тази част, която е върната на Църквата. Защото далеч не всички „имоти на Църквата” са й върнати. Твърде много от тях продължават да носят доход на държавния бюджет, както по времето на социализма в някакъв смисъл допълваха „трудовото” възнаграждение на Райчев. Нямам предвид отдавна продадените, чиито документи са унищожени. Понятие като „църковна олигархия няма”, тъй като Църквата според Устава си не позволява на висшия клир да има свои частни средства.
„Училището, - както внушава Райчев, цитирайки К. Колев, - се базира върху науката, т.е. върху свободата, съмнението и абсолютната забрана да се смята нещо за вярно само защото го пише някъде.” Да оставим, че съмнението в „записаното някъде” струваше главите на съмняващите се, докато Райчев им преподаваше категорическия императив, че Бог няма. Как е възможно обаче такова безочие: българското училище е създадено от православни духовници – от Св. Климент Охридски, Св. цар Борис-Михаил. То е било огнище на православната духовност и именно райчевите „другари по оръжие” му отнеха свободата да бъде такова. Нима Райчев мисли, че поколенията, които помнят това, вече са си отишли? Че са забравили за убийствата без съд над свещеници и миряни? Че са забравили какво се случваше с тези, за които се каже, че са ходили на черква?
„Науката”, на която уж се базирало училището е обречена да остава винаги теория. За да избегне критиките на своята нестабилност, част от тази „наука”, която за Райчев беше и очевидно още е идеологическа, си служеше с репресии. Тези репресии само през 20 век отнеха живота на стотици милиони хора. Това ли той нарича свобода на науката?
Очевидно е, че Андрей Райчев вярва, че е необикновен човек, защото не е „обикновения човек”, за когото Православната Църква „присъства чрез долнопробни суеверия”. Това, според него, са чудотворните икони, светената вода. Той не вярва те да имат допир със светостта, следователно те са празноверие, което „по нищо не се различава от „вярата” в НЛО”!
За него Църквата се схваща като „митница на Бога”! Нормално е човек да има или да няма православна вяра в Бога. Но да не уважава Неговата Църква, Чието основаване е описано в Евангелието и Чиято традиция се явява Православието, това е неразбираемо.
В интервю полемизирайки с един скандален политик Андрей Райчев подчерта еврейската среда, от която произхожда. Спомням си, че още тогава се учудих на омразата му към Православието, което спаси българските евреи с подвига на екзарх Стефан заплашил да отлъчи монарха от Църквата и с това да го детронира по смисъла на Търновската конституция. Нали за това Българската Православна Църква има своя паметен знак в Яд ва-Шем – израелския мемориал на Холокоста!
Или Райчев така се отнася към религията въобще? Но тогава той влиза в остър конфликт със съплеменниците си – нали държавата Израел има министър, който се занимава именно с религията! А лидерът на утрарелигиозна партия там от няколко дни е министър на вътрешните работи! Там ще смее ли да нарече равинския институт „митница на Бога”? Няма! Тук обаче може. Ние сме известни с тази „долнопробност”, която се нарича и търпимост. Как един Андрей Райчев би могъл да вирее в нашата долнопробна страна, ако я нямаше тази търпимост? Защо пък тогава живее в Мюнхен и залива с „висока проба” материали българската секция на Дойче веле, която някога даваше трибуна на хората преследвани от райчевци?...

Вестник “Труд” - 13 април 2009 г., нередактиран вариант

ДАРВИНИЗМЪТ срещу БОГА. Необходим е изключителен фанатизъм да се вярва, че животът се е самосъздал

Десетилетия наред сме убеждавани, че религията е нещо мракобесно и вече все по-трудно забелязваме, че престъпленията срещу човечеството са производни именно на възгледа, наричащ себе си „а-теизъм" - Френската революция, Октомврийската с гражданска война в Русия, Втората световна война... Крайни репресии въведоха атеизма в социалистическото училище. Затова е повече от лоша шега да се говори, че в институцията, наречена „светско училище", религиозните символи проявяват агресия. Не вярата в Бога върши това, което се описва в криминалните хроники у нас и в чужбина. Не тя подтиква деца към най-ужасни престъпления. Това прави липсата на вяра в Бога, на която се противопоставят стари и нови недоказуеми теории, една от които е прочутата Дарвинова теория.
Дарвинизмът е част от т.нар. еволюционна теория, която е сбор от различни биохимически, биологически и прочие теории, но все пак заема централната част в тях с авторитета на първооткривателството.
Противно на повсеместното мнение, Дарвин обаче не е бил атеист!...
Израснал под атеистичното влияние на известния в околността лекар Робърт Дарвин, Чарлз от дете събира колекция от насекоми, без да убива... събирал само мъртвите бръмбарчета, защото смятал, че няма право да отнема живот! Останал от дете без майка, бъдещият символ на атеизма е записал в своята „Автобиография", че когато закъснявал за училище, „усърдно молел Бога за помощ", а когато получавал добра бележка, това се дължало „на молитвата".
В детското си съзнание Чарлз ясно виждал каква е участта на отпадналите от Бога след смъртта на физическото тяло... Бъдещият известен биолог записал медицина в Единбургския университет. Християнин по вяра обаче, младежът не можел да понася гледката на кръв и трупове и това го принудило да се откаже от медицината. Изглежда, че баща му бил забелязал религиозността на Чарлз, защото го посъветвал да стане... свещеник! Чарлз Дарвин станал студент по богословие в Кембридж, където получил бакалавърска степен по теология. Вместо да заеме веднага мястото на провинциален пастор обаче младежът се включил в известното петгодишно околосветско пътешествие, взимайки на борда на кораба Библията и религиозно-мистичната поема на Джон Милтън „Изгубеният рай". Дневникът, който Дарвин води по време на пътешествието и който издава след завръщането, е ключ към разбирането на неговата теория. Този дневник дори поставя под съмнение доколко „еволюционната теория" има правото да си присвоява теорията на Дарвин! „Струваше ми се, пише Дарвин, че тук присъствам при самия Акт на Творението".
Виждайки така различните от британската среда флора и фауна, в заключителната глава на дневника си той пише: „И тук, и там ние виждаме храмове, пълни с разнообразните произведения на Бога на Природата. Никой не може да пребивава в тези диви места, без да изпитва вълнения и без да почувства, че в човека има нещо повече от простото дихание на неговото тяло".
Драмата на Дарвин започва по необясним за самия него начин... Имайки добро образование, Дарвин разбира, че е на прага на световната известност, нужно е само да опровергае някое съществуващо до този момент убеждение...
В края на живота си той все пак признава в писмо до приятеля си Форсайт: „И в най-крайни моменти на колебание аз никога не съм бил атеист в смисъл да отричам съществуването на Бога"... В съзнанието му мига червената лампичка, че еволюционният възглед е лесно опровержим. „Защо всеки геологичен слой не е пълен с междинни биологични видове? - смущава се той. - Може би това ще е най-силното възражение срещу моята еволюционна теория!"
В „еволюционната теория" наистина липсва един изключително важен елемент: доказателство, че видовете преминават един в друг. Процес на такова преминаване не е наблюдаван до този момент.
За хората, които са под влияние на узаконеното предположение за самосъздалия се живот, е трудно да се разбере защо в XXI век големи учени, светила в различни клонове на науката, вярват, че животът е създаден от Бога. А и през ум не им минава, че е необходим изключителен фанатизъм да се вярва, че животът се е самосъздал. На такова събитие никой никога не е присъствал. Обратното обаче е съвсем очевидно - животът съществува без да може процесът на създаването му да се имитира. И това е най-необоримото доказателство за съществуването на Бога-Творец.
Научните опровержения на дарвинизма са многобройни. Докладите от международната конференция от 2006 г. на Лондонското кралско дружество например, посветена на произхода на живота на земята. Те са повече от 200 и в болшинството си признават, че предположението на Дарвин за възникването на живота в малък термален басеин е несъществено, че нищо не доказва възникването на амиокиселини при „естествени условия" и т.н.
Дарвинизмът си остава теория... Но пораженията, които тази теория нанесе и нанася върху съзнанието, са огромни. Най-големи са пораженията обаче, когато "рожбата" на Дарвин е използвана за политически цели.
Ако теорията е вярна, то нищо не би трябвало да ограничава живите създания да продължават да се възпроизвеждат в нови и нови видове. Но тогава човекът също е стъпало в еволюционната верига. Измежду хората се пръкват свръххора, а от тях пък - свръхсвръхчовеци. На нас това може и да ни е смешно или пък да ни припомни някой от стотиците вече сюжети за свръххора, които съвсем не случайно произвеждат развитите киноиндустрии. На жертвите на хитлеризма обаче никак не им беше до смях. А чудовищния възглед на Хитлер (между другото и този на Сталин) почиват на „еволюционната теория".
Православието обаче казва нещо съвсем друго: че всяка душа е скъпа Богу и че Бог желае всеки човек да се спаси.

Критика на еволюционната теория

В доклада на грузинския професор Амиран Пирцхалава „Критика на еволюционната теория от позиция на съвременните достижения на биологията", прочетен на заседание на креационисткото дружество при Грузинската патриаршия на 27 февруари 2009 г., пише: „Всички живи организми са създадени на ниво молекулярна биология; всеки клас е уникален и е изолиран от другите. Те не са свързани едно с друго чрез звена-посредници. В живите организми протичат изменения, които се пораждат от следните фактори: околната среда, рекомбинация на гените, мутация и естествен отбор. Въпреки това обаче предизвиканите от тези фактори изменения неизменно се ограничават в пределите на дадения вид и не способстват за възникването на нови видове живи организми. Произходът на новите видове е свързан със свърхестествени причини - с чудото на Творението. При това принципиален признак за креационния модел (моделът на Сътворяването - б.п.) се явява съществуващото в природата ни генетично многообразие, структурно съответстващо на Божието повеление: „Плодете се и се множете".

Адолф Хитлер – последователят

Антъни Нивърд намира безброй допирни точки между дарвинизма и идеологията на един от най-големите злодеи на ХХ век. В статията си „Дългът на Хитлер към Дарвин" авторът просто припомня някои пасажи в „Моята борба" на Адолф Хитлер. На смяна на неотменимите права на личността дойдоха принципите на евгениката, основани на дарвинизма и по-късно приети на практика. Както се вика, без коментар: „Този, който иска да живее, трябва да се бори; този, който не желае да се бори в този свят, където постоянната борба е закон на живота, няма право на съществуване... Силната раса ще изтласка слабата... На природата са противни бракове между силни и слаби, но още повече й е противно смешението на висша и нисша раса, защото това е способно с един удар да разруши всичките й трудове по въвеждането на висшата раса, което се извършва в продължение на стотици хиляди години...
…Народната държава е длъжна да постави расата в центъра на живота... Тя трябва да следи за това децата да се раждат само здрави... Държавата трябва задължително да забрани да се размножават всички, у които има явни или наследствени болести и тази забрана трябва да бъде осъществена на практика" (Hitler, A. Meim Kampf (1933), tr. R. Manheim, Hutchinson 1969).

Първа публикация: в. „Монитор”, 4 април 2009 г.

САТАНИСТКИТЕ СИМВОЛИ СА ПО-ОПАСНИ ОТ ЗАБРАДКИТЕ!

Докато бил министър, Даниел Вълчев нямало да позволи забрадки в училище! Училището било светско. Това е есенцията на проекта на Закон за образованието, което той смята за дело на живота си. По-обосновано министърът пояснява, че религиозните символи нямат място в училището, кръстовете трябва да бъдат забранени ведно със забрадката на учителката в Ковачево.
Забрадките обаче никому нищо не са сторили. Те не са свидетелство за принадлежност към „радикално ислямско движение", а за съпричастност към исляма. Ислямът обаче е официално регистрирано вероизповедание, а радикалният ислям пък е политическо движение, несъвместимо с догмите на религията, най-малко защото ислямът забранява самоубийството на атентаторите-камикадзе. Това наскоро добре обясни арабистът Киряк Цонев.
Православната традиция също изисква жената да е забрадена. Вгледайте се в снимките на българските жени отпреди няколко десетилетия - за тях забрадката е норма от най-ранна възраст и се носи и в училище, и навсякъде другаде.
Всъщност дали точно забрадката от Ковачево дърпа нещата в образованието назад? Дали тя ни прави една от последните страни в Европа по грамотност по време на мандата на Вълчев? Не. Там ни поставя неговата работа като просветен министър. Той смята, че трябва да се разправи с „религиозните символи" в училището, защото сам себе си изповядва като „атеист". Трябва ли обаче заради убежденията на един човек да забравим, че историята на неговото „светско училище" не е историята на българското училище? Да забравим Св. Климент Охридски, чието име носи Софийския университет? Охридската, Преславската, Търновската книжовни школи?
Как могат да се премахнат кръстовете от герба на Републиката? Там те са точно 6! И този герб, както подсказват юристи, се поставя върху дипломите на това училище. Ако министърът толкова държи да се пребори със символите, ще трябва да престане да носи вратовръзка с „уиндзорски възел", защото във Великобритания монархът е глава на Англиканската църква. Същото важи и за панталона с ръб. Той е въведен от някогашен британски престолонаследник, тоест от потенциален глава на тази църква.
Защо обаче и дума не обелва министърът за сатанистките символи по якетата и фанелките на любителите на металния рок? Смята ли той, че ще трябва да се ограничи показването на националните флагове на страните, които са включили кръста в своите гербове? А как мисли да обясни защо не трябва да се показва флагът на Израел, например, нали в центъра му е един друг „религиозен символ"?

В. “Политика”, 26 март 2009 г.

ТРАДИЦИЯТА НА КОРБАНА

В няколко столични православни храма все още може да се присъства на една отмираща традиция – приготвянето и раздаването на корбан. Това са „Свети Димитрий”, „Св. Мина” в квартал Модерно предградие, „Преображение Господне” в Лозенец, „Св. Богородица – Живоприемни източник” – в Подуене, където са се венчали Яворов и Лора, без да броим храмовете в кварталите, които са села допреди няколко десетилетия... Сутринта на Димитровден е. Службата едва е започнала, но в двора на „Св. Димитрий” вече има хора с торби и чанти. Част от тях така и не влизат в храма. Службата свършва и корбанът в столитровите казани се освещава от свещеник. Тези, които са се черкували излизат от черква и се нареждат на образувалата се опашка. За тях, които са участвали молитвено в службата, това, което ще получат е освещение. Взели са анафора или са се причастили с претворените в богослужбата дарове, след като са постили, изповядали са се и са получили благословение да вземат причастие. За тях няколкото глътки корбан са завършек на празника в чертите на храма. За другите, някои от които се колебаят при въпрос какъв празник е днес, това, което се случва е раздаване на храна... Това са предимно възрастни хора, по-голямата част от живота на които е минал във времената на „развития социализъм”, които са възпитавали децата си в дух на атеизъм и са сочели „поповете” като „народни потисници”. Божието вразумление сега се изсипва върху тях. Те пренасят социалните си навици от безчислените опашки, на които са чакали през годините и са настоявали за предимство по причина на политическа принадлежност или като на социална придобивка.
Дошлите на големите празници фото и телевизионни репортери много ги обичат и обективите им ги търсят упорито, за да хванат измъчени лица с протегнати ръце с празните съдинки, докато устата убеждават ненужно, че са болни, че са инвалиди, че едва стоят на краката си... Напразно ревностен енориаш се опитва да отклони репортерите като се позовава на член 32 от Конституцията, съгласно който никой не може да бъде сниман без негово знание. Единственото, което се чува от страна на нагъл фотограф, който се радва неприкрито на суматохата, е: Ти, пък какъв си тука!
И едните и другите са чада Божии, само че блъскането по силата на навика, невъзможността за няколко минути да се променят навици създавани с десетилетия, превръщат раздаването на корбана в изпитание за църковните служители и енориашите, които им помагат в раздаването. Съсредоточени само върху това, което се раздава, дошлите само за корбана не обръщат внимание на обясненията, че всичко това се раздава, защото черкуващите се са събирали пари в последните седмици, купили са продуктите и са участвали в приготвянето... Че не е важно количеството на това, което е осветено, че то няма да нахрани тялото, а ще освети душата за празника... През цялото време фотографите щракат с апаратите и мигом си тръгват, когато на опашката остават въцърковените – тези, които чакат търпеливо, благодарят на Бога и поздравяват за празника. А празникът бушува с настроението на хилядите, които ще се извървят в храма до края на деня независимо дали е работен ден, защото атеистичността на българина е мит. Българинът всъщност е дълбоко вярващ човек, но не обича да демонстрира вярата си, да се тръшка пред всички в земни поклони и да се моли в изстъпление. Тези, които по някаква причина, най-често кореняща се в новата история, са се откъснали от вярата, но по Божия милост отново са получили този дар, понякога стават по-ревностни от другите, които не са забравяли Бога и в годините на всеобщо отстъпление от Христа...
„Защо тук пише „корбан”? – пита строго женица в пенсионна възраст. – Аз съм учителка и ще ви кажа, че според литературната норма, трябва да го напишете „курбан”! Това е черква все пак!” На гневното поучение свещопродавачката, до която седи касичката за събиране на средства за корбана, вдига вежди и поглежда безпомощно. Млад мъж, пък се заема да обяснява, че „нормата”, както винаги, е изкривила истината под претекст, че грешното изговаряне или изписване е „придобило гражданственост”. В подкрепа той взима една от Библиите за продаване, отваря на Евангелието според св. ап. Марк и чете стих 11 от глава 7: „Ако някой каже на баща си и майка си: корбан, сиреч, дар Богу, е онова, с което би се ти позувал от мене, - такъв вие не го оставяте вече да стори нищо за баща си или за майка си...”
„Корбан! – натъртва той. – Това, както виждате, ще рече Богу дар! Вярващите събират пари и раздават храната, която са приготвили на ближните...”
Това е „богословието” на корбана. У ближния е Божият образ, затова раздаването на осветения православен „корбан” е „Богу дар”! Тази дума Иисус Христос е превеждал на учениците си, което означава, че още тогава, тя е била неразбираема. По това време иудеите говорели арамейски, а техният собствен език е бил достояние на свещениците и левитите. Тази подробност отхвърля твърденията на мнозина, че думата е от арабско-турски корен и предполага ритуал на заколение на животно. Протестантските и друговерните опоненти на Православието много обичат да посочат примера с „курбана”, като старозаветен анахронизъм. Те просто не знаят, че корбан е както ястието от месо, така и от риба, постното или строго постното (без олио) ястие, което се освещава и раздава на ближия в радостта на православния празник! Когато празникът се падне в постен ден – сряда, петък или по време на някой от четирите големи поста, тогава ястието естествено е без месо! А заколението на животното не може да се обвързва с какъвто и да било християнски празник. Друг е въпросът, че всичко, което Бог е осветил за храна, може да се раздава като корбан.
Днес традицията на подготовката, приговянето и раздаването на корбана не навсякъде пази връзката със своите корени в църковната традиция. Нейна разновидност е т.нар „празник на селото”, който обикновено тръгва от деня на почитане на светеца, чието име носи черквата в селото. Тъй като тази традиция е стародавна, то корбаните на село обикновено са по стария църковен календар, който е назад с тринайсет дни от новия, приет преди по-малко от половин век.
Понятието „корбан” има и своята кулинарна характеристика. В източната езикова област, където „я” замества западнобългарското „е” в някои думи (мляко-млеко, хляб-хлеб и т.н.) под корбан обикновено се разбира сварено във вода овче или шилешко месо. Това, което се добавя е сол. В по-редки случаи – зърна черен пипер, а някъде и малко ориз. В Западна България се приготвя т.нар. „червен” корбан, в който освен месото се слагат и зеленчуци – лук, чушки, домати, както и яйчена застройка. В Шопско пък се приготвя често стар фасул с овче месо. Много често в Софийско корбани, които тук в селата се наричат „оброк”, се правят при оброчни кръстове, с което този край е осеян в отглас от времената, когато тук е била Малката или Софийската Света гора. Всеки оброчен кръст е изграден от фамилия, която изпълнява семейната традиция да прави оброчното приношение на деня на светията, на който е наречен оброкът.
В „Св. Димитрий” рецептата за корбана с месо съществува в два преписа, като основата е една и съща, но разликата е в по-голямото поне три пъти количество олио, в тази отпреди четиридесет години. Очевидно тогава готвенето с повече мазнина е било смятано за по-празнично.
В столицата все по-рядко се готви на жив огън, тъй като градската среда трудно пази спомените за своя селски произход. За това къде ще се раздаде корбан обаче добре се знае от черкуващите се, както и от тези, които образуват опашка преди да е свършила службата. Тази наглед разбираема и свързана с умението на нашия народ да празнува приповдигнато и със задължителна трапеза, е всъщност доказателство, че Православието е здраво вкоренено в мисленето, бита и представите за ежедневие и празник на българина.


Първа публикация: в "Монитор" от 21 февруари 2009 г. под заглавие "Постът не е диета, а изпитание"

КАКВО БЕШЕ ВАНГА ЗА БЪЛГАРИЯ

Епохата на полиране на мозъци наложи напълно погрешни клишета като това, че богомилството уж е някаква кой знае каква национална гордост, докато всъщност е една от причините за отслабване на централната власт и падането под турско. Друго такова клише е гордостта с нарочената за „пророчица” Вангелия Гущерова от Петрич. Кой да помни, че последния пророк е свети Иоан Предтеча, а след него може да има само светии-„прозорливци”, както казва Православието, не и пророци! Митът за „петричката врачка” е уникален с това, че се създаде във времето на държавен атеизъм и всякакво осъждане на „нетрудови доходи”. Пред вратата на Ванга обаче имаше държавен охранител – милиционер. Имаше записвания и се плащаше такса, която май отиваше в общината. Какво по-ясно доказателство за това, че а-теизмът (противобожието) и магьосничеството вървят ръка за ръка. Пред обиталището на врачката спираха държавни автомобили и с нея се консултираха малки и големи диктатори, които имаха власт да вкарват в затвора за „религиозна пропаганда”. Нищо, че по това време светила в медицината, като завеждащия отдел кадри на здравното министерство проф. Иван Попвасилев, професорите Сашо Божинов, Пухлев от Висшия медицински съвет я квалифицират като „измамница”. За измамницата не е невъзможно да се съюзи с рогатия, за да получава материал за делата си.
Най-необяснимото в мита обаче е несъответствието между възприетото впечатление за нейната „дарба” да предсказва и действителността. Не беше достатъчно това, че България не отиде на финал на Световното първенство по футбол в САЩ, както врачката каза чрез медиите. Нито че по подобен начин времето опровергаваше едно или друго „предсказание”. Изследователят на „феномена” Ванга проф. Лозанов беше „открил”, че от предсказанията на врачката достоверни се оказват около 60 %. За каква пророчица може да става дума, дори и тези проценти да са верни? При пророците всяка дума се потвърждава от историята, защото чрез тях Господ-Бог Свети Дух говори на хората. Щом става дума за проценти, значи не Бог, а някой друг говори на Вангелия. Кой може да е той, ако не Божият враг – сатаната. Само че той съвсем не може да види всичко в настоящето, да не говорим за бъдещето. Според учението на Православната Църква падналият ангел, който не спи, не се храни и съществува от началото на създаването на света, слухти и наблюдава всичко, което обаче Бог допуска той да види. Когато човек се предава на греха, Бог допуска той да падне в ръцете на дявола, защото сам го търси като баща на греха в света. Тогава рогатият вижда какво става в сърцето на човека и може да проследи неговите действия. Притежавайки интелект и огромен опит рогатият може да предвиди някакви човешки действия, както това не може да направи и най-добрият компютър. Само че той не може да види това, което Господ не му разрешава да види. Падналият ангел е вътре в творението и подобаващо на ролята, която сам е избрал, върши своето вътре в тази свръхсложна система без да може да излезе вън от нея и да управлява нейните процеси. Най-сигурният начин човек да се опази от окото на сатаната е да потърси Бога чрез кръстния знак, молитвата и покаянието. Вангелия очевидно не прави това и става рупор на лукавия лъжец. Това би било смешно или поне любопитно, ако според една друга статистика през „кабинета” и не бяха минали 500 000 души! Познавам доста хора, които са ходили при Ванга. На нито един от тях тя не е познала настоящето, а в тълкуванието на миналото има много сериозни несъответствия, колкото и всеки човешки живот да се движи в една и съща схема „раждане-живот-смърт” и колкото и да си приличат радостите и скърбите в тази схема.
Човекът е мразен от дявола, защото е венец на творението – има дух на живот, предаден му от Бога Творец, има душа изпълнена с този дух, и тяло, чрез което влиза в съприкосновение с материалния свят и чрез което му въздейства за прослава на Божието име и за своя полза. Бог забранява на човека, който се предава на измамника дявол и бива изгонен от рая, да врачува, да извършва действия с помощта на дяволската сила, защото така се обвързва с духа на мрака за своя погибел. Затова в Свещеното писание не веднъж се дават на боголюбивите човеци указания като това от книга Второзаконие на Стария Завет: „не бива да се намира у тебе (такъв), който прекарва сина си или дъщеря си през огън, предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви; защото, всеки, който върши това, е гнусен пред Господа, и тъкмо поради тия гнусотии Господ, Бог твой, ги изгонва отпреде ти” (Второзак. 18:12). Нима само от този цитат да не става ясно, че Ванга е в числото на осъдените от Бога – нали тя твърдеше, че говори с мъртвите! Къде води тогава наглото желание на вещицата да отвори „храм” в Рупите? Води право в ада тези, които я възхваляват като пророчица, но се стреми и да завлече в геената огнена и всички тези, които по един или друг начин са замесени с това скверно мероприятие. Суеверните, мързеливи в духовно отношение, приемащи греха като някакъв неизбежен компромис с битието, поколения на социализма и това, което се случи след него, влизат „да запалят свещичка” пред образа на онази, през чиито уста сее лъжите си лукавия... Това вече не е падение, това е гибел.

РОМИТЕ И ПРАВОСЛАВИЕТО

Георги е на 14 години и е от турските цигани. Майка му не казва за себе си, че е ромка или циганка (защото ром и циганин са представители на две различни етнически групи), а се определя като туркиня. Семейството на Георги се е заселило в опразнената постройка на бившето районно управление на МВР на Владая съвсем близо до гробищата и над прочутата с непостоянния си нрав Владайска река. Самонастаняването на циганското семейство е ирония на съдбата, защото тъкмо то препятства заемането на едноетажната сграда от местната организация на Атака, които са я поискали за свой офис...
Православният храм на Владая, „Св. апостол и евангелист Иоан Богослов”, като повечето причудливости на населените с шопи села, се намира насред гробищата. По тази причина тук рядко се случват венчания. Хората за три поколения са позабравили вярата на дедите си и се предават на суеверие, което ще рече – празноверие. Изключение правят малцината „църковни” владайци, които се опитват да помагат на енорийския свещеник. Отец Георги Георгиев е филолог и богослов с чувствителен тракийски характер. Той бавно и упорито се адаптира към директния в общуването витошки шоп, който не обича церемониите и по правило е подозрителен към всеки ентусиазъм.
Циганчето Георги обаче има съвсем различно вътрешно устройство. Той седи пред черквата месеци наред, запомня всичко и изведнъж, без никой да очаква това от него, казва на глас молитвата от църковното календарче – Отче наш! След това заявява на отец Георги, че иска да се кръсти. За да изпита твърдостта на желанието му, енорийският свещеник отлага Кръщението и ето, че скоро преди деня на свети Георги казва на момчето: На Гергьовден можеш да се кръстиш, но трябва да си с чисти дрехи и да си се изкъпал!
И ето какво: Георги си е изпрал дрехите от предишния ден, а вечерта преди празника отива на баня в Княжево. На празника стои упорито и чака да свърши службата. Не се натрапва, не се държи като брат си, който по детски и по племенния навик хитрува и е любопитен за всичко. На този ден и циганчето Георги и енорийският свещеник имат именден. Отецът има гости – дошли са негови приятели от града. Един от тях – Краси Ринков, дошъл с жена си, ще стане кръстник на Георги...
След като се извършва тайнството, и да си предубеден, забелязваш ясно, че момчето се е променило. Ясно е, че има нагласа различна от роднините си, и все пак у Георги има някаква увеличаваща се разлика в отношението към труда, печалбата, отговорността. Той иска да работи, сам да се издържа и решава... да напусне училище. „Странно нещо, казва свещеникът, не можах да го разубедя, а цял месец говорим за това. И кой знае защо, има проблеми в училище. Изгониха го от владайското училище, изгониха го и от мърчаевското...” Георги не хитрува, не се опитва да се нагажда, не тарикатства и трудно приема липсата на уважение. Малките шопчета пък, и те като дедите си, смятат всяка деликатност за превземка и на устата им е каквото им дойде в ума.
„Не знам защо напусна училище... А иска да става свещеник.”

В последните две десетилетия ромите отчасти обърнаха гръб на традиционните си вярвания. Все по-често те се определят като християни, като под това се разбира, че са протестанти. Протестантските мисионери с готовност влизат в ромските махали и много по-добре от нас православните – вековните съжители с ромите, знаят, че това са всъщност най-малко седем различни групи, които се различават, понякога твърде много, по манталитет, произход и дори език. Колко много се учудихме, че новото административно образувание в Косово призна за отделни етноси три различни груни, които за нас са просто „цигани” или, както сега е модерно да се казва „роми”. Протестантските деноминации са отделни една от друга общини и успешно решават проблема с гражданското осъзнаване на ромите в едно общество, което си поставя коренно различни задачи от всяко предходно. У ромите-протестанти има нещо много различно от необхванатите от евангелските „църкви” техни съплеменници – те имат самочувствието на равноправни граждани, което е много различно от нагласата на езичниците или мюсюлманите. Последните смятат не-ромите за „гаджес” – население, което може да е и враждебно, и към което отношението не може да е като към свои.
Религиозното чувство на езичниците е живо и темпераментно и често пъти е невъзможна смес от поклонение пред всичко, което може да е символ на Божията сила, за която имат смътна, но много емоционална представа. Когато преди време умира човек от средата на тези владайски цигани, които не се причисляват към петдесетниците, те заявяват, че трябва да се викне ходжа. Гробът, който приготвят, е мюсюлмански по вид – застлан с дъски, а след полагането на покойния, над него пак ще се сложат дъски, вместо да се сковава ковчег. Мястото на погребението е в участъка на владайските гробища, но нищо не може да ги убеди, че за това трябва да се плаща на общината. Ходжата се оказва младо момче в цивилно облекло, което се втрещява от факта, че пред процесията от традиционно викащи, пищящи и припадащи жени върви човек с издигнат християнски кръст! След погребението, когато християните по традиция „равняват”, а по-късно и украсяват с паметник гробовете на своите близки, и циганският гроб е оформен с цимент, монтирата е пейчица, маса, дори и паметник, на който е издълбан полумесец.

Какво отличава православните роми от техните събратя?
Моите наблюдения са от православните роми от една друга енория, която се намира в чертите на широкия център на София, все едно коя е тя. Енорията е здрава и многолюдна и хората, които се черкуват там, се познават помежду си. Много силно впечатление правят ромите сред тях, които участват в енорийския живот, даряват на църквата, изповядват се и причастяват децата си. Радостите и скърбите им не се различават от тези на българите и малкото руснаци, които се включват в тази православна общност.
Един от тези хора – Никола Минев, беше строителен работник и един ден донесе подвижна стълба и материали да поправи постамента на кръста високо на черковния покрив. Казвам „беше", защото този достоен човек си замина – почина от инфаркт, макар че беше здрав като всеки строителен работник. Притеснил се, че брат му се е разболял... Бог да го прости! Вероятно тогава най-ясно осъзнах, че нашите православни роми се различават рязко от другите, които идват да просят с професионален маниер, или да вземат някоя дреха от това, което енориашите носят и оставят за нуждаещите се.
Все пак православните роми не са тези, които дават общия облик на тази общност, с която ние сме богати, както и да гледаме на спекулациите с техните проблеми. Не е тайна, че за техните проблеми обикновено се сещат, когато идват избори и ромските гласове стават оборотна стока. Не е тайна и че определени и лесни за идентифициране кръгове системно настройват роми срещу българи и обратно. В Православната Църква това няма как да се случи, той като за Бог няма националности. В края на светата Литургия всички се причастяваме от едната Чаша и по тайнствен начин ставаме едно в Тялото Христово.
Ромските общности са реална сила в общоевропейски мащаб и това отдавна е отчетено от социалното и политическото инженерство на двадесети и двадесет и първи век. Очевиден проблем в консолидацията на тази сила е нейната етническа раздробеност. Този, който гледа на християнската вяра като на политически инструмент, много точно е формулирал плановете си за използване на вярата като механизъм за организиране на ромите и насочване на тяхната енергия в изпълнение на ясно определени цели...

Когато се говори за вероизповеданията популярни между ромите, обикновено се описва атрактивната смес между езичество, християнство и ислям, която се свързва с най-известния ромски религиозен празник – Банго Васил. Споменава се всичко, което се знае за митичната фигура на Банго Васил, който би трябвало да съвпада с някой от християнските светии, но е куц и т.н. На второ място обикновено се обръща внимание на все по-нарастващото число на протестантските общини сред ромите, а на трето – за култа към Бали Ефенди, известен сред някои ромски общности като Али Баба, някогашният османски управител на София от средата на 16-ти век, който бил покровител на християните и страшилище за мюсюлманските „ереси”.
Твърде малко се говори обаче за ромите в Православието и за все по-открития интерес на Ватикана към тези пръснати по света етнически общности...
През септември 2006 година във Фрайзинг, Германия, се проведе „VІ Световен конгрес за пасторална дейност сред циганите”, който имаше за тема „Младите цигани в Църквата и обществото”.
На 11 декември тази година пък в Рим се откри двудневна „научна среща на националните директори за пасторална дейност сред циганите, организирана от Папския съвет за пасторална дейност сред мигрантите и странстващите”.
Очевидно работата е много сериозна. Какво откроява ромските общества в Европа и с какво те предизвикват толкова активния интерес на римо-католицизма? Според едно проучване, което се смята за базисно, ромските общности - роми, синти (от които произлиза етнонимът „цигани”), мануш, кале, йениш, романишал, канжария, рудари – са 36 милиона в днешна Европа. Население, което в по-голямата си част поддържа традиционния си начин на живот, е важен политически ресурс. Религиозната държава в Рим очевидно вижда колко е важно в Европа без граници да има влияние сред ромите.
Септемврийският конгрес в Германия имаше за задача да обсъди възможноситите за „формиране на новото поколение номади”.
Първият „Конгрес за циганите” (както Ватикана го нарича) се е състоял обаче още, когато за проекта „Европа без граници” са знаели само малцината посветени в това мащабно начинание – през 1964 година. Особено внимание се отделя на възпитаването и образоването на кадри, които да са подготвени да извършват богослужение сред ромите. Миналата година (2007) се е състояла първата „първата Международна среща за свещеници, дякони и духовници от цигански произход” в която участие са взели 40 представители.

Българската Православна Църква няма своя програма за работа с ромите. Такава, доколкото е известно, не е заявена от нито една от поместните Православни Църкви. Причината не е в липсата на отношение към ромите... Според православното разбиране в храма влиза този, който има вяра. Прозелитизмът, провеждан от протестантите, тоест – аргесивното проповядване и увличане в религиозна практика, е осъдено. Това се казва в документ на всеправославната конференция проведена в Солун през 1998 г. Няма човек, който да не знае какво учи християнството, да не е чувал името на Иисус Христос. Няма човек, който да не знае, че в православната черква се извършва богослужение, по време на което се извършват тайнства – Кръщение, Венчание... Въпрос на избор е този, който има вяра в Бога да пожертва малко време, да влезе в храма, а ако не разбира нещо от това, което се случва там – да попита свещеника.
Това, което вероятно възпира хората, е безнадеждността на начина им на живот в едно бедно общество, каквото е българското.
В БПЦ има няколко души свещеници-роми, най-известният от които е отец Руси Иванов от Ново село – Пловдивско. Преди няколко месеца той стана известен с несъстоялото се чудо с прокапване на пчелен мед от тавана на черквата, в която служи – „Св. Георги”. Отецът написа открито писмо до медиите, за да се оплаче от „алчните за сензации медии”, които не се свенят да обявяват за абсолютна истина това, което по канон подлежи на проверка. По-малко известно е, че новоселският енорийски свещеник е превел текста на Златоустовата света Литургия на цигански език!
Това, че Православната Църква не търси активно ромите е напълно разбираемо – този, който търси Бога, ще го намери, както това се случи с циганчето Георги от Владая, Бог да го пази и направлява!


Първа публикация: в. "Монитор", декември 2008 г.

УЗАКОНЯВАНЕ НА ПРОСТИТУЦИЯТА? ПОСЛЕ КАКВО?

В една от най-добре написаните новели на Шекли, „Билет за Транай”, правителството издава лиценз за извършване на грабеж. Това е, както се казваше доскоро, „научна фантастика”. Нашата действителност обаче разбива всякакво въображение. Преди няколко години съвсем сериозно се обсъждаше възможността законово да се легализират престъпните доходи. Работата обаче не беше подхваната професионално. Имаше престъпни доходи, имаше желание на придобиващите ги да ги легализират, но имаше и жертви на престъпността, при това стотици пъти по-многобройни от извършителите на престъпления. Беше някак си неудобно да бъдат помолени ограбените да се съгласят с радост отнетото им с рекет, умишлени банкови фалити, приватизационни бонове и обикновени измами имущество да бъде признато за законно. Това би изобличило цялата уж стихийно наложила се икономическа система на прехода като добре планирана схема за преструктуриране на собствеността.
Съвсем иначе стои въпросът с узаконяването на проституцията! И работата е подхваната далеч по-мащабно! Една национална телевизия излъчва всяка събота документален „сериал”, чието внушение е, че повечето българки доброволно се продават. Филмът естествено не може да докаже, че склонността на българката да проституира има характер на епидемия, нито пък анализира факта, че огромното мнозинство проституиращи са принуждавани да вършат това, че този мръсен занаят е обвързан с други тежки престъпления – отвличане, изнасилване, телесна повреда и убийство.
Тъй като у нас все още е останала някаква частица от морала на православните ни деди, което ясно пролича от провала на шумно рекламирания протежиран от градоначалника „гей-парад”, и тъй като скромното филмче никого не убеждава, ето че на 16 септември в сградата на Софияпрес се проведе дискусия на тема: "Превърна ли се в индустрия проституцията в България. Чувства ли се вече остра необходимост от приемането на закон?".
Какво ще се постигне с узаконяването на този тежък грях, който е обвързан с престъпление, който е престъпление и винаги ще бъде престъпление? Допустимо ли е да се мисли, че у нас постоянно ще има достатъчно развратени жени (и мъже), за да се поддържа „индустрия”, от която „държавата” да събира данъци?
Ние в края на краищата наистина ли сме „традиционно православна държава” или сме просто територия и население, сред което всяко манипулативно твърдение може да мине за научна разработка! Тези номера обикновено минават като се намекне, че „Европа” така прави, че в Европейския съюз така уреждат нещата, че ненормалното желание е гражданско право.
Ето какво се казва в Манифеста на оцелели жертви от проституцията и трафика на хора, който беше разпространен на една друга пресконференция проведена не къде да е, а в Европейския парламент на 17 октомври, 2005 г.: „Проституиращите жени не се събуждат един ден и просто «решават» да бъдат проститутки. Бедността, сексуаленият тормоз, сводниците, които печелят от уязвимостта ни и мъже, които купуват секс са фактори, които ни принуждават да изберем тази дейност. Проституцията е сексуална експлоатация, една от най-лошите форми на неравнопоставеност на жените и нарушаване на човешките права. Много проституиращи жени са тежко наранявани, някои от тях умират, а други са убивани от сводници и клиенти. Физическо насилие, изнасилвания и деградация са често причинявани от сводници, клиенти, полицейски служители и хора, които печелят от проституцията. Състоянието на проституиращите жени се влошава от законите и полицията, които ги третират като престъпници и утайката на обществото. Нашето състояние се влошава допълнително, когато проституцията се узаконява и сводници, клиенти и секс-индустрията получават законова защита. Повечето от жените са принудени да проституират от ранна възраст. Средната възраст на въвличане в проституция в световен мащаб е 13 години...”
Има ли нещо неясно в този изпълнен с истинска болка текст! Има ли човек, който да не знае, че нещата стоят така и у нас, при това с много по-голяма бруталност породена от съзнанието за безнаказаност!
Какво трябва да последва след узаконяването на този осъден от Бога грях? Узаконяване на педофилията? На геронтофилията? На грабежа? На убийството?
Само на човек, който има съзнанието на проституиращ, каквото и да е неговото професионално занимание, или на такъв, който желае законно да се отдава на похотите си, може да дойде наум да легализира проституцията! Ясно е, че за такъв човек православният морал ще е пречка и идващия Страшен съд ще е фикция, на която няма защо да обръща внимание.
Колкото повече безнравстветост, колкото повече разврат, толкова по-малко здрави семейства, по-малко деца, по-малко бъдеще, по-малко България!


Първа публикация: в. "24 часа", септември 2008 г. под друго заглавие.