четвъртък, 27 февруари 2014 г.

УКРАИНА: ЕУФОРИЯ НА ОМРАЗАТА



На сцената на "Евромайдана"

Репортажите от Киевския „Майдан” (на български – мегдан) не ни оставят безразлични. В нашето мислене историята е вградила симпатия към по-слабия, който се съпротивлява, който се жертва неимоверно в студ, глад и безсъние, но отстоява това, в което вярва. От едната страна на конфликта, който премина през една своя първа кулминация, са протестиращите, които представляват украинския народ и по-специално тази негова част, която е против Русия, руското влияние и руската поддръжка за властта на избягалия доскорошен президент Янукович и която пази спомените за сталинските зверства и страшното бедствие Голодомор, причинено от „москалите”, както на украински назовават „същинските руснаци”. От другата страна са самият Янукович и подчинените до скоро на правителството специални части Беркут („Орел”), рускоезичното население на Източна Украина, Крим и Одеска област, но и тези украинци, които смятат наследството на последователите на Степан Бандера за превъплъщение на фашизма. Тяхното основание е историческата памет за страховитите украински (предимно от Западна Украина) надзиратели в концлагерите, известни със своите зверства срещу украинските евреи, руснаците и заподозрените в симпатии към съветската власт украинци. Ясно очертано противопоставяне, но колкото и да е ясно, толкова е и измамно.
Голодоморът, тази ужасяваща блокада на страната, предшествана от безчовечно отнемане на всички хранителни продукти и довел народа до канибализъм, е причинен на Украина не от „руснаците”, а от съветската власт, която имаше своите украинци в управлението си (Хрушчов, например). Това би трябвало да е ясно, най-малкото затова, че върховната власт се идентифицираше изцяло с личността на един неруснак – на грузинеца Йосиф Висарионович Джугашвили, известен като Йосиф Сталин.
Украинците, които се бият ожесточено в състава на германските СС части срещу своите сънародници, съвсем не са най-яркия пример за ренегати. С немците на територията на съветските републики в годините на Втората световна война настъпва и 800 000-ния корпус на РОА – „Руската освободителна армия” на генерал Андрей Власов. Тази армия е била създадена официално за „освобождение на Русия от комунизма”...
Уикипедия посочва, че президентът Янукович е „осъждан два пъти” – през 67 г. за грабеж на 3 години затвор, от които лежи 18 месеца, а през 1970 за нанасяне на средни телесни повреди на две години затвор. Ясно! Но откога е известен този факт? От началото на протестите ли? Не. Известен е още от влизането му в политиката. На бавно мислене ли се дължи фактът, че криминалното му минало е сред мотивите да се иска неговото сваляне в началото на 2014 г.? Мисля, че не. А и, както е известно, всичко започна след като Янукович оповести, че страната няма да започва преговори за влизане в Европейския съюз.
Това, което прави силно впечатление обаче е, че въпреки тези противоречия, резултатът е в полза на омразата на украинци срещу руснаци. Тази омраза постепенно се пренася и върху Руската Православна Църква, по-специално върху автономната Украинска Православна Църква (Московска патриаршия), която има своята „патриотична” алтернатива в лицето на неканоничната „Украинска Православна Църква (Киевска патриаршия)". Алтернативната УПЦ общува с нашия Алтернативен синод, с непризнатите Македонска Православна Църква и новосъздадената Черногорска Православна Църква.
„Патриотите” се опитват за завладеят Почаевската Лавра – една от светините на Православието и очевидно немалко майданомислещи ги подкрепят. За щастие и нещастие – не всички. „За нещастие”, защото основното ядро на протестиращите от Западна Украина, които са се готвили за събитията много преди те да започнат, за което може да се съди по участието на паравоенни групи на майдана и употребата на огнестрелно оръжие от тяхна страна (виж: http://www.youtube.com/watch?v=fDx8mCs6ZnM), не са православни, а униати. Нека да добавим към това и факта, че наследникът във властта на Янукович, засега само „временно изпълняващ длъжността”, Александър Турчинов е... протестантски пастор. В това, разбира се няма нищо ненормално, стига човекът да е добър и честен в намеренията си да помогне на страната да се изправи на крака. Но фактът някакси се свързва с присъствието на сцената на майдана, от която по микрофон се координираха групите да се отправят към различни части на града, където са се появили проправителствени специални части, на свещеник-униат и неканонична, според православното разбиране, гипсова статуя на Пресвета Богородица и Приснодева Мария.
На 22 и 23 февруари т.г. пък активисти на „евромайдана” са обсадили Киево-печорската Лавра с искане тя да бъде предадена на разколниците!
Докато събитията на Киевския майдан се отпушиха и протекоха (неслучайно) по време на олимпиадата в Сочи, на 13 февруари, с утвърждение от страна на папа Франциск, Ватиканът учреди униатска екзархия в украински (като държавна територия) Крим... Две седмици преди това пуснатите от папата от прозореца му на площад „Св. Петър” два бели гълъба, символизиращи мира, който ересиархът смята, че носи urbi et orbi бяха нападнати пред очите на поклонниците от гарван и чайка по време на призива му за мир в Украина (http://www.telegraph.co.uk/news/religion/10598838/Pope-Francis-peace-doves-attacked-by-crow-and-seagull.html).
Ако се върнем назад във времето, ще забележим, че събитията в Киев се предхождат с необикновено висока активност на Ватикана в Западна Украина. Там, където до скоро властва атеизъм, изведнъж се настаняват униати. Предимството им е, че са различни от „казионните”, от тези, които са под омофора на Руската патриаршия. Това чисто и просто означава, че униатството се употребява с идеологическа цел. То консолидира западните украинци, независимо по какъв начин се възражда бандеровизма.
Западноукраинският национализъм е добре проучено, но непопулярно явление. Работата е там, че Западна Украина е в състава на Австро-Унгария до Първата световна война, а впоследствие – в състава на Полската държава, чието съществуване се прекъсва през септември 39-та година. Под полска власт украинците правят опити да се откъснат докато, на 1 септември от запад в Полша влизат германците, на 17-ти – от изток съветските войски и завземат част от тези територии.
Защитниците на Почаевската Лавра
Отдалечени по място от майданските събития ние трудно можем да си представим в детайли това, което преживяват участниците в тях, но като българи имаме това предимство да сме изпитвали себе си в подобни ситуации 24 години по-рано. В началото на прехода у нас съществуваше същото мрачно разделение на сини и червени, макар довчера и едните и другите да си бяха плащали „доброволно” членския внос в ДКМС, ОФ и профсъюзите. И у нас имаше „всенощни бдения” посред зима, ентусиазъм и нови усещания, свързани с бягство от собствената им автобиография на 99% от участниците, които по „фройдистки” не искаха да си спомнят доскорошната си „гражданска ангажираност” със съвсем противоположен политически знак. Тук изразът „фройдистки” дължим на арх. Христо Генчев, който публикува във вестник „Култура” в началото на 1990 г. статия под заглавие „Великата фройдистка революция” (бр. 10, 9 март 1990 г.). В тази статия тогава се излагаше тезата, че САЩ и СССР (все още съществуващ по това време) разлагат обществата в европейските страни в някаква странна на пръв поглед координация. Следствие от това е с голяма точност предвиденото действие на желанието на доскорошните граждани на социалистическите страни да осъдят по еничарски миналото си, но като го посочват като биография на другия, не като своя... А това ги прави по-радикални и по-непримирими. В такова състояние на съвестта протестиращият демократ не забелязва манипулациите. Той е упоен от революционната умора да стои денонощно на площада в лошо време, да отстоява на барикада позицията си, да е заобиколен от също толкова всеотдайни хора. В такава ситуация никому не би хрумнало, че „сцената” на
Разколниците под стените на Лаврата
координаторите на протестите на майдана е съвсем точно копие на сцената на централния площад в Букурещ, където също имаше жертви, също се стреляше, а по микрофона известният от румънските партизански екшъни като „комисаря Роман” („Чисти ръце”, „Дългият път до Типерери”) актьор Иларион Чобану драматично произнасяше: „Кой стреля? Не стреляйте!”. И в румънската столица, както и на майдана в Киев, никой не се сещаше да спре електрозахранването към добре обурудваните с озвучителна апаратура сцени... По телевизията тогава през декември 89-та в реално време виждахме, както сцената, така и репортажи за убити от безчовечните слуги на Чаушеско мирни граждани. Дори „златната тоалетна” на Чаушеско съвпада сега със „златната тоалетна чиния” на Янукович. След това се оказа, че телата на загиналите румънци, показани без уважение към тях, били изваждани от моргите... Оказа се, че румънската „революция” е дело на злокобната Секуритате, която разбира се беше заклеймена и всъщност се оказваше маша в ръцете на виновният за всичко Чаушеско, когото пак по телевизията разстреляха заедно с жена му.
У нас се оказа съвсем същото по отношение на организацията на преврата, с тази разлика, че започнахме преди румънците и че не си убихме комунистическия лидер. Нямаше и жертви в улични сблъсъци. Но пък имаше разкол, който ни се представи като демократизация на Църквата.
В първите години на румънската демокрация демократично избраният президент Йон Илиеску покани в президенския дворец... световното масонство. През 2003 година пък същият награди с най-високи отличия български масони (http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2003-06-03&article=87506).
С изключение на арх. Х. Генчев, не си спомням някой да си е задавал въпроса, защо след като социалистическите специални служби са организирали превратите в соцстраните, техните управници са рязко против Русия, а преди това и против СССР и наследникът му ОНД?
Преди по-малко от 15 години един участник в създаването на „организираната престъпност” в началото на 90-те у нас твърдеше в сериозно издание, че е бил на среща заедно с други, сега знакови фигури изсред т.нар мутри, с „офицер от КГБ”, който ги е инструктирал как да парцелират престъпния си бизнес и как ще се наложи да воюват помежду си. Впоследствие участниците в тази среща наистина воюваха помежду си, имаше жертви. Безстопанствеността и липсата на работеща правоохранителна система у нас създаде възможност методите на българските гангстери-първопроходци да се възприемат от любители, а третокласните американски екшъни, в които убийствата рядко са под трицифрено число, създадоха известно разнообразие в моделите за подражание и преподадоха идеи за престъпен начин на живот.
Още тогава беше ясно, че моделът на нашите мутри е взет не откъде да е, а от възникналите по горбачово време „рекетири”, за които и комикът Юри Никулин разказваше анекдоти на страниците на „Огонек”. А това засилва убеждението, че казаното от някогашният кандидат-гангстер е истина.
Защо и как се разпространява този опит, не е лесно да се отговори и би било безотговорност да се правят категорични заключения. Но нека се върнем към онази статия в „Култура” на арх. Генчев, в която той пише в прав текст: „С други думи, двете суперсили се спогодиха не само относно целта – дестабилизирането на съюзниците си, но и относно средствата за постигането на тази цел (безцеремонността винаги е отличавала политиката на великите). Това обяснява учудващо добре съгласуваното тяхно взаимодействие през последните години” (http://www.kultura.bg/bg/article/view/16737).
Това бивш престъпник да оглави правителство някакси не е шокиращо. Въпросът е, че и в Украина, както и у нас, личности със съмнителни биографии заемат ръководни постове, а ако се вярва на Уикилиикс – сайтът, от който по някакъв начин изтичат секретни сведения от свръхохраняваните електронни архиви на свръхдържавите, това винаги става с одобрението на големите. Елементарната разсъдливост ни подсказва, че и обратното трябва да е вярно – този, който не трябва да се издига във властта на държавите от втора ръка, няма да бъде „избран”.
Има един интересен феномен в картината на руската политическа действителност. Ако погледнем биографията на бившия президент и настоящ министър-председател на Руската федерация Дмитрий Медведев, такава каквато съществува пак в Уикипедия на български език, ще видим, че той е православен християнин. Защо е нужно да се обявява религиозната принадлежност на Медведев? Елементарен въпрос с очевиден отговор – защото Православието е освен религия в Русия и национална идеология и слава Богу за това! Ако руското благочестие, просияло в света чрез св. Серафим Саровски, св. Йоан Кронщадски и много други, бъде норма за руската държавност, това ще даде голям напредък на руското общество и ще направи от светото Православие непревзимаема крепост. Превръщането на една религия в идеология обаче превръща религиозността във външна норма, а между нормата и вярата понякога може да лежи бездна. Не твърдя, че точно това показва следващият пример, но той най-малко  ни кара да се замислим за двойното дъно на всяка политика: Дмитрий Медведев поиска... израелско гражданство бидейки държавен глава на държавата-крепост на Православието (http://www.youtube.com/watch?v=EFvKm1bQZdg)! Основание за това е неговият еврейски произход. На небесата е било голяма радост, когато той е приел светото Кръщение. Примерът обаче ни показва сложността на съотношението религия-идеология. Най-малко той ни подсказва, че Църквата би могла да бъде в някаква степен и заложник на политиката.
Ясно е, че днес дипломатическо-държавният етикет изисква така наречените "знакови фигури", които освен политици, са и символи на властта, да посещават храмовете на вероизповеданията, на части от населението на конкретната държава. Не е ясно обаче как се е сложила тази традиция и как тя е влязла в наръчниците по дипломация. По какъв начин обаче е решен въпросът с поклонението на чужди вероизповедни истини, след като се обявяваш за "защитник на Православието" и държиш страната ти да е някакъв ориентир в това отношение?
Политическото двуличие е всеизвестен факт и никого не шокира. Държавните глави на страните-победителки във Втората световна война подкрепят исканията на политически структури в Украина, които се обявяват за наследници на есесовците-украинци. Дали обаче това става без съучастието на руската политика? Защо така хладнокръвно в Украина е допуснат до властта човек, който има поне две криминални присъди? Защо Русия не се е противопоставила тогава? Или руските анализатори не са допуснали довеждането на страната до банкрут, а с това и дестабилизацията на югозападната граница на свръхдържавата?
Въпроси, чиито отговори ще са ясни в недалечно бъдеще. За нас, като православни българи обаче трябва да е ясно, че е важно да се опазим от партийността в политиката. „Партия” означава част от цялото, а Христовата Църква е за всички, които постигнат покаяние за греховете си. Това не означава безразличие към проблемите на деня, но тези проблеми се решават от нашата лична жертвоготовност в невидимите актове на милосърдие. Партийността ни води до омраза към този, който не споделя нашите виждания. Идеологизацията – до парадност, зад която могат да се скрият дори противоположни на Православието нагласи и стремежи. А там, където отсъства Божията благодат, там беснува рогатият враг на нашето спасение.

Ако си припомним еуфорията от първите митинги на СДС, не можем да не изпитаме горчивината от всичко, което последва за националната икономика, селското стопанство, достойнството ни. Еуфорията е вид бесноватост, която ни създава привиден уют, а този тип еуфория създава усещането за участие в историята, което отдавна е отказвано и на българския и на руския и на народа на Украина, каквато и представа да има той за своята същност и история. Тази еуфория е обаче сладка смъртоносна отрова поднесена от студенокръвната ръка на този, който ни обрече на смърт, прелъстявайки ни да предадем Бога, нашият истински Отец и Промислител.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.