ЗАЩО ЦЪРКВАТА ВЪСТАВА ПРОТИВ ХИРОТОНИЯТА НА ДИОНИСИЙ?

Решението на Св. Синод от 28 ноември 2014 г. предизвика, колкото очаквана, толкова и учудваща реакция на повсеместно несъгласие сред клир и миряни. Очаквана, защото позитивно за архимандрит Дионисий могат да се изкажат няколко души от близките му приятели, докато антипатията, предизвикана не от общуване с него, а от противоправославната му дейност, владее БПЦ в цялост. Учудваща, защото протестът срещу синодалното наречение за неговото епископско ръкоположение обедини хора застъпващи противоположни виждания в разгорещени дискусии.

Дори само обстоятелствата около взимането на решението са достатъчно красноречиви с разделянето на гласовете на участващите в заседанието митрополити и с факта, че предложението идва лично от НС Българския патриарх Неофит.

В един коментар под Петицията „Стоп Дионисий” в интернет се казва: „Не мога да разбера защо при толкова голяма обществена нетърпимост към архонтството и масонството и свързаните с него лица, нашите архийереи продължават да проявяват нечувствителност и да скандализират църковното общество с действия като тези. Толкова ли е трудно да се предположи, че ще има негативна реакция и отпор от страна на миряните. И толкова ли е голяма пропастта между нас и архийереите ни, че да не се разбираме за такива очевидно важни и прости неща като това да бъде ли хиротонисан човек със скандално поведение, който дори монах не може да бъде. Какво става с тези хора се питам, в кой свят живеят...”

Думите на автора на коментара, подписал се като „Иванова” всъщност подсказват произхода на проблема: отношението на църковната власт към масонството.

От една страна всички, включително и висшите клирици гласували за хиротонисването на архимандрит Дионисий, знаят, че масонството воюва с Христа и Неговата Църква, което (извинете ме за поредното повторение - https://euobserver.com/political/29500) се доказа недвусмислено с желанието на масони да имат представителство в Европейската комисия именно, за да воюват с влиянието на християнската Църква. От друга Светият Синод проявява странна търпимост към прояви като „рицарските посвещения” и „архондисването” на друговерци, извършвани от духовници на БПЦ, между тях на първо място архимандрит Дионисий.

Преди четири години четирима православни християни пратиха Отворено писмо до Светия Синод с молбата БПЦ, в лицето на висшия клир, да обяви отношението на Църквата към масонството (http://www.sveta-nedelia.org/tm/nowini/bg/2010/2010-06-03-2.html). Дали именно това писмо послужи за основание да се започне процедура на църковния съд срещу Левкийски епископ Павел, не може да се каже. Но е очевидно, че процедурата боксува и няма изгледи да се стигне до решение. Друга видима реакция на висшия ръководен орган на БПЦ няма.

Преди няколко години покойният проф. Славчо Вълчанов, Бог да го прости, разказваше за една изложба посветена на екзарх Стефан, за която негови близки предоставили снимки. На някои от снимките, казваше с усмивка професорът, се виждал първоиерархът с масонска престилка и други атрибути на принадлежността му към воюващото с Църквата общество на „свободните зидари”. Масонска ложа от Смолян носи името на екзарха и през октомври тази година със съдействието на масони от върховете на това антихристиянско движение откри негов бюст-паметник (http://www.otzvuk.net/news/pametnik-na-ekzarh-stefan-otkriha-masoni-v-smolyan)...

Наградата "Атинагорас"

Всеки сам ще отговаря пред Страшния съдия, разбира се, но е смущаващо, че първоиерархът на една Поместна Църква е масон.

Това за принадлежността към богоборческата организация на екзарх Стефан не ме шокира толкова. По това време сме били в схизма, мнозина от нашите национал-революционери са се изкушавали от масонска пропаганда – „равенство-братство” и прочие.

Председател на столичен храм изумен разказваше преди време как човек, представил се като масон, го попитал, може ли в храма да се направи масонски ритуал след християнското опело, тъй като покойният бил от братството. „Не може”, отговорил свещеникът и се заел да обяснява защо не може. Човекът го гледал със съжаление и казал: „Чудна работа! Ами, че много от вашите идват при нас...”

Новините, които се прокрадват от време навреме, че в едикой си храм след чина на православното опело масони са извършили кощунствения си ритуал обаче потвърждават думите на неизвестния просител.

Чудел съм се, как е възможно ръкоположени свещеници да дадат клетва пред лукавия, който мрази човека и воюва с Бога. Мирянинът може и да не знае на кого се кланя, може да се заблуждава или атеистичната среда, в която е израсъл да изкриви възприятията му, а когато се осъзнае, да е вече късно. Както пише един автор в столичен вестник, не можеш току-така да излезеш от масонството. Можеш само да си „замразиш” членството (http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1274912).

Добре, да кажем, че свещеникът, още преди да стане свещеник, е подведен от духовник, който е авторитет и който вероятно му обяснява, че освен видното за всички знание в Църквата има и друго – за избрани. Но нали такъв човек трябва да е чел Писанието и да се е натъкнал на думите на апостола: „Чудя се, че тъй скоро преминавате от Оногова, Който ви е призвал чрез благодатта Христова, към друго благовестие; не че има друго благовестие, но има някои, които ви смущават и искат да изопачат благовестието Христово. Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде” (Гал. 1:6-8). Възможно ли е личният авторитет на този, който от висотата на свещения сан ще отправи към гибел доверилият му се, да бъде по-въздействащ от вярата в Христа?

Всяка друга възможност за обвързване е ясна, като се направи аналогия с масонското кадруване в последните две десетилетия – служители или агенти на специалните служби, които се опитват да избегнат осветяването си, макар психозата с досиетата да беше дело на същите служби, за да се разединят българите чрез взаимно подозрение.

Като се има предвид, че вербуването, освен това, което става по идейни подбуди, е чисто изнудване, то числото на компроментираните, приели вербовката, би трябвало да е преобладаващото. Не е логично да се търсят подходящи за вербуване по идейни съображения сред вярващите. По-скоро успехът в това мероприятие ще да се е осигурявал след като под носа на бъдещия агент се размахат доказателствата за неговата порочност, която той не би искал да се оповестява.

Нищожно малък, но реално съществуващ процент, е числото на тези, които са вербувани на основание на вярата си. Те са поискали съвет от духовния си наставник и са получили отговор: прави, каквото ти кажат, а по-нататък постъпвай по съвест. На мен лично ми е трудно да си го представя, но между архиереите с извадените досиета има поне един такъв и той първи сам оповести контактите си със службите. Само че този, който сам се разкрива, няма защо да търси закрила в ложите – заместители на ДС.

Допускам за възможен и такъв вариант – духовният наставник да е казал: „Иди да видиш какво се прави в тези ложи, за да знаем от какво да се предпазваме!” Възможно е чисто психологически, но няма нищо общо с духа на светоотеческото Предание и примера на мъчениците.
Най-вероятната причина за съжаление изглежда е чисто материална - да ти подскажат, че ще имаш напредък в "духовната кариера", ако си масон. 
Има и една друга интересна мотивация - някой да си въобрази, че може да прави Православие с масонски пари - един вид да измами слугите на измамника. Такъв човек лъже себе си, защото оня, който движи мислите и ръцете без мазоли, хванали мистрии, не спи, не яде и съществува от сътворение мира сего.

Това обаче, което не ми минава през ума като възможно, е някой православен духовник да е встъпил в масонска ложа, за да проповядва там чистотата на православната вяра и да обръща заблудени. Работата е в тази клетва, която се дава при встъпването и според класика в познанието за масонството от православна гледна точка, Александър Селянинов, се променя с всяко следващо ниво, докато на края не се покажат рогата на лукавия (http://www.rus-sky.com/history/library/power.htm).

Всичко това има отношение към личния проблем на клирика-масон. Ако всичко опира само до неговата съвест, то можем само да се молим за такъв, да му даде Бог покаяние и изкупление, макар че предаването на Богу-служението е смъртен грях, защото духовната сила, получавана при ръкоположение е от Светия Дух и следователно поругаването на свещения чин е хула срещу Него. Само че, щом масонството се бори срещу Църквата, защо ще пропусне да се възползва от положението на православни духовници в ложите! Нали масонската им клетва ги задължава в отношенията им към организация и към другите масони.

Точно това е мотивацията да се въвлича Църквата в съучастие със структури, които са кооперирани с масонството, т.нар. ко-масонски организации – тамплиери, ротарианци (и паралелния им женски зонта-клуб), малтийци, „рицари от Асизи” и т.н.

Най-големият удар в това отношение е с архондисването. То беше започнато от Дионисий, тогава иеромонах, осъдено от Светия Синод, а след това възприето, въпреки че за въвеждането на такъв чин и такъв ритуал трябва да се произнесе Църковен събор, който да промени Устава на БПЦ в съответен смисъл.

Въпросът с архонтската институция остава открит, въпреки решението на Светия Синод. Основен аргумент за въвеждането на такава практика е, че тя съществува в други Поместни Църкви, като се има предвид Вселенската (Цариградската) патриаршия. Тази практика е древна, но тя е съществувала в една наистина православна вселена, ако под вселена се разбира земята населена с хора, по-точно познатата на европейския свят земя. Днес тя се свързва с името на цариградския патриарх Атинагорас, на чието име основаният в САЩ на 10 март 1966 г. Орден на архонтите „Св. Андрей", раздава награда „за човешките права” (http://www.archons.org). С патриарх Атинагорас се свързва и т.нар. „отмяна на схизмата” между Православната Църква и римокатолицизма, обявена едностранно от цариградския първоиерарх и римския папа Павел VІ през 1965 г. (http://www.catholic-news.bg/?p=51000).

Американският архонтски орден дава наградата „Атинагорас” всяка година, като до момента сред нейните носители са такива труженици за православно благочестие като католическият архиепископ на Вашингтон кардинал Тиъдър Маккарик, равинът Артър Шниър, Михаил Горбачов, президентът Джими Картър, президентът Джордж Буш старши и съпругата му, католическият архиепископ Дезмънд Туту и др. (http://www.archons.org/athenagorasaward/). Някой може да възрази, че наградата е за "човешки права", но това е награда давана от името на една Православна Църква, следователно дефиницията за човешки права е логично да е православна! Христовата повеля "ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата" (Мат. 5:39) e радикално по-различна от старозаветната "око за око, зъб за зъб" (Изх. 21:24), възприемана от равина Шниър, напр. Следователно връчването на тази награда съдържа някакъв неправославен подтекст, който се свързва с твърдението на Атинагорас, че схизмата от 1054 г. е отменена, след като са се прегърнали с папата. Всеки, който вижда в Православието събора на всички Поместни Църкви, разбира измамата в това твърдение.

За първи път чух, по-точно прочетох за отмяна на схизмата в едно интервю във вестник „Стандарт” (бр. 4994 от 2006 г.) на тогавашния ректор на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски” архимандрит (сега епископ) Сионий. В него той казва по повод наскорошното посещение на папа Бенедикт ХVІ в Турция: „Това посещение наистина е изключително важно. От една страна, за отношенията между православието и Ватикана, които получиха нов живот след вдигането на схизмата през 1965 г. от папа Павел VI и Вселенския патриарх Атинагорас. С това започна епоха, която образованият свят ще оцени като нещо изключително. Защото пред Христос сме едно” (виж препечатката в сайта Православие.бг: http://www.pravoslavie.bg//Интервю/архимандрит-сионий-у-нас-има-насилие-з/). Тогава това ми направи впечатление, тъй като в едно друго интервю, дадено две години по-рано, архимандрит Сионий казва точно обратното: „...Това, което ние наричаме Католическа църква, отдавна не е в истинския смисъл на думата църква... ако ние се изравним с тях, това означава да слезем от 100-но стъпало на 2-3-то. Ако ние позволим православната духовност и живата традиция на Църквата да стигне до нивото на католицизма. От небето слизаме на земята... Ако католицизмът възприеме нещо от нас, това вече е друго нещо, но едва ли гордостта би позволила подобно нещо, а и много други са интересите, които не са църковни” (http://news.ibox.bg/news/id_339645349).

Какво се беше случило с мирогледа на отец Сионий в тези две години, не знам, но приблизително по времето на второто интервю името му започна да се споменава в репортажите за соарета на новоучредения „орден на рицарите-тамплиери” (http://www.monitor.bg/article?id=101767), една от първите сбирки на който се е състояла не къде да е, а в Семинарията...

Църквата е иерархия, която спазва своята дисциплина, укрепена чрез вярата на правилно изповядващите Христа. Времето на социализма за Източна Европа и много преди това отпадането на римокатолицизма от Православието и Реформацията на Запад отдалечиха клир от миряни. Във вековете на св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст вярващият народ е поставял своите епископи, понякога и против тяхната воля. Днес много често, и да е ясна волята на вярващите, клирът може да вземе противоположно на волята му решение.

Очевидно е, че същите фактори, които са се занимавали с разцърковяването у нас, и които днес слагат престилчиците с готовност, се изкушават да редят разширения състав на Светия Синод, както са го правили, докато техните някогашни наставници бяха на власт.

Кой, как и защо е превърнал едно момче от „добре познато на столичния клир и църковната общественост православно семейство” в труженик на богоборческата кауза едва ли ще узнаем преди деня на Съда, но нека да е Божията воля във всичко! (Тази характеристика на архимандрит Дионисий е публикувана в патриаршеския сайт от Десислава Панайотова, която за първи път, ако не ме лъже паметта, е пропуснала да се подпише като „г-жа д-р”. Възможно е да е заставена, но като съдя от стилистиката, по-скоро провиждам самоинициативност, както и нивото на възможностите на учителката й по литература от основното училище. http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=157577) Проблемът е, че Дионисий силно вярва, че е достоен, както и че разлика между Православие и римокатолицизъм няма.

Друг проблем, който обаче е на протестиращите, (между които съм и аз), е, че приближени на един друг архонт, но на Цариградската патриаршия, са модератори на Петицията. В случая конкретно става дума за Венцислав Каравълчев. В коментарите под подписката се изяви водещият на предаването „Вяра и общество” по БНТ Горан Благоев. Той обвинява подписалите се, че не са протестирали с него пред Светия Синод през 2012 г., когато се взе решението за възприемане на архондисването. Участник във форума му отговаря, че личността му е компроментирана от честото канене на разколници и инославни в предаването, както и че не пропуска случай да говори против БПЦ. Каравълчев е изтрил отговора, както и почти всички вероятно около 150 коментара, оставяйки 7, между тях тези на Горан Благоев. (Около час след публикуването на настоящата бележка и коментарите на Благоев бяха изтрити!)

Това означава манипулация и насочване на протеста чрез положението на модератора на участник в инициативното ядро за публикуването на документа в мрежата.

Това обаче не е протест на Каравълчев и на неговия наставник, архонтът от ордена раздаващ наградите „Атинагорас”.

Това е протест на Църквата срещу негодно решение, а волята на църковния народ няма нужда от „модератор” на мненията, тъй като е воля на вярващи и живеещи тайнствата на Църквата хора.

Все пак, нека да погледнем и в себе си, преди да извикаме „Недостоен!” Дали дотук се стигна без наше участие? Дали нашата съвест не беше приспана, за да създадем увереност на църковни кариеристи и сребролюбци, че действията им ще останат безнаказани?

На това отговаря много точно един от участниците в коментарите под Петицията, подписал се като „Георги Каров-мирянин”*: „В този форум четох много изказвания срещу клира на православната ни църква. Аз, от мойта си камбанария, виждам нещата така-нека не питаме Бог защо ни праща такива водачи, за да не получим отговора-търсих навсякъде такива дето да ви подхождат,но по-лоши от тези не намерих. Че Дионисий е недостоен го разбрахме всички. Въпроса е колко ние сме достойни. Така че,ако искаме да оправим държавата си,църквата си,нека първо да оправим себе си. Кой колкото може. А Бог ще помогне,той никога не ни е изоставял.”

* Цитираните тук коментари също бяха изтрити от модератора на Петицията, и затова се наложи сам да ги въведа там отново.